— Помниш ли колко приятно си прекарвахме времето двамата?
— Нима? Сигурно все съм бил със затворени очи в приятните моменти.
— О, какви приключения преживяхме!
— Имаш предвид как висяхме над пропасти и тям подобни?
— Много ми олекна, като научих, че и ти си тук.
Ринсуинд се наслаждаваше на усещането да се опира в здрава каменна стена. Поне на нея можеше да разчита.
— Май всички имат екземпляр от твоята книга. Станала е революционен манифест. Преписват я, предават си я от ръка на ръка.
— Аха, нарича се „самиздат“.
— Какво означава това?
— Всяко копие трябва да е досущ като предишното. Ох… Мислех си, че ще е само забавно. Не съм си и представял, че хората ще я вземат толкова насериозно.
— Е, тукашните ви революционери още са във фазата на лозунгите и плакатите, но това едва ли облекчава участта им, когато ги заловят. И между другото ти защо си още жив?
— Не знам. Може и да са ме забравили. Случва се. Заради всички тези документи. Някой прави погрешно движение с четката или забравя да напише втори екземпляр.
— Искаш да кажеш, че има хора в тъмницата, за които никой не помни защо са тук?
— Точно така.
— Тогава защо не ги освободят?
— Вероятно защото властите са уверени, че затворниците непременно са престъпили закона. В края на краищата има несъмнени недостатъци в нашата система на управление.
— Достатъчни, за да имате нужда от нова система ли?
— Олеле… За такива приказки могат да те арестуват.
Хората спяха, но не и Забраненият град. Пламъците на факли потрепваха по цяла нощ, защото делата на Империята не прекъсваха нито за миг.
И както бе отбелязал господин Сейвлой, това означаваше преди всичко разнасяне на хартии от едно място на друго.
Шест Благоприятни Ветрове беше заместник на областния администратор на Лангтан. Вършеше си добре работата и бе доволен от това. Не можеше да се каже, че е зъл човек.
Да де, имаше чувство за хумор колкото и пилешката каша. Освен това мразеше котките и имаше навика да си брои парите по три пъти при всяка покупка, особено когато зад него вече се точи опашка.
От друга страна пък редовно даваше дребни суми за благотворителност. И никога не отнемаше от хората повече пари, отколкото те имаха в кесиите си.
Имаше и една необичайна особеност за човек, работещ в Забранения град. Не беше евнух. Разбира се, стражите също не бяха скопци, но тук заобикаляха това дребно затруднение — официално ги вписваха като част от обзавеждането. Смяташе се, че и данъчните чиновници имат нужда от цялата жизненост, с която природата ги е надарила, за да се борят с лукавството на селяците, отличаващи се с печално нежелание да плащат дължимото.
Тъй че в сградата беше лесно да се намерят несравнимо по-отвратителни хора от Шест Благоприятни Ветрове. Само лошият му късмет доведе до това точно неговата врата от бамбук и оризова хартия да се отвори, за да се покажат седмина странни стари евнуси, единият от които в устройство на колела.
Дори не се поклониха, камо ли да паднат на колене А той не само имаше на главата си червената шапка на чиновник, но и бялото копче отгоре й се виждаше ясно!
Изтърва четката си, когато старците влязоха в кабинета му, сякаш им принадлежи. Единият тутакси започна да пробива дупки в стените и да издава безсмислени звуци.
— Ей, стените също са от хартия! Гледайте бе, само си облизвам пръста и ги дупча!
— Ей сега ще повикам стражите и ще бъдете набити! — кресна Шест Благоприятни Ветрове, като само преклонната възраст на натрапниците смекчаваше яростта му.
— Кво каза тоя?
— Щял да повика стражите.
— Ей, страхотно! Много ми се ще да ги повика!
— Още не е необходимо. Дръжте се нормално.
— Значи да му клъцна гърлото, а?
— По-нормално, моля.
— Аз на туй му викам нормално!
Двама старци се присламчиха зад гърба му и се опитаха да прочетат документа, който бе съставял допреди малко. Измъкнаха му листа от ръцете.
— Даскале, кво е туй?
— Чакайте да погледна… „Първият есенен повей разклаща лотоса. Седем Яки Дънера трябва да плати едно прасе и три чувала ориз или да понесе двадесет удара с бич. По заповед на Шест Благоприятни Ветрове, отговарящ за данъчните приходи в Лангтан.“
В поведението на старците настъпи едва забележима промяна. Всички вече се хилеха, но не по начин, който успокояваше. Онзи, чиито зъби приличаха на диаманти, се приведе към него и изсъска на странно наречие:
— Значи си бирник, а, господинчо с копче на шапката?
Шест Благоприятни Ветрове се питаше разтревожен дали изобщо би успял да повика стражите. Имаше нещо страховито в тези старци. Изобщо не бяха почтени, ами ужасно заплашителни. Макар да не виждаше оръжия, смразяваше го увереността, че още след първата сричка ще бъде убит. Гърлото му пресъхна, а панталонът му се намокри.