Виждах профила му и нейното малко личице.
— Какво има сега! — рече той, обърна нотната страница и отпусна ръка на бедрото си. — Искаш да ме дразниш, така ли? Самото ти присъствие ме дразни! — Той погледна към страницата.
— Нима? — отвърна тя с най-сладкия си глас.
— Да, точно така. И ще ти кажа още нещо. Срещнах един човек, от когото ще излезе по-добър вампир от теб.
Тези думи ме смразиха, но не мислех да се намесвам, за да не влоша нещата.
— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита я той.
— Трябваше да се изплаша ли? — каза тя.
— Много си разглезена, защото си единствено дете — каза той. — Имаш нужда от брат. Или може би аз имам нужда от брат. И двамата ми омръзнахте. Вие сте алчни, досадни вампири. Не мога да ви понасям.
— Сигурно можем да населим целия свят с вампири — обади се тя.
— Така ли мислиш? — Той се усмихна, в гласа му се усещаше триумф. — Нима смяташ, че си способна да го направиш? Предполагам, че Луи ти е казал как се прави или пък как си въобразява, че се прави. Но ти нямаш толкова сила. Нито пък той.
Това явно я засегна. Не го очакваше. Втренчи се в него и аз видях, че не вярва на думите му.
— А ти откъде се сдоби с толкова сила? — попита тя тихо, с лек сарказъм.
— Това, скъпа моя, е едно от нещата, които ти може никога да не научиш. Защото дори в този Ереб1, в който живеем, трябва да има някаква аристокрация.
— Ти си лъжец — каза тя и се засмя. А щом той отпусна пръсти на клавишите, добави: — Провали намерението ми.
— Твоето намерение? — попита той.
— Да, дойдох да се сдобря с теб, нищо, че си най-големият лъжец на света. Все пак си мой баща — каза тя. — Искам да се сдобрим. Искам всичко да си е както преди.
Сега беше негов ред да не повярва на думите ѝ. Хвърли ми един поглед и пак се обърна към нея.
— Може. Стига да спреш да ми задаваш въпроси. Спри да ме следиш. Спри да търсиш във всяка тъмна уличка други вампири. Тук няма такива! А ти живееш тук и тук ще останеш! — Той като че ли се обърка за миг, сякаш това, че беше повишил глас, го смути. — Аз се грижа за теб. Нямаш нужда от нищо друго.
— А не отговаряш на въпросите ми, защото не знаеш нищо. Това е съвсем ясно. Затова нека сключим примирие, тъй като нямаме друг избор. Имам подарък за теб.
— Надявам се, че е някоя красавица с прелести, каквито ти никога няма да имаш — каза той и я огледа от глава до пети.
Лицето ѝ се промени, сякаш бе на път да загуби контрол, а това никога не се беше случвало. И все пак тя само поклати глава, протегна малката си ръчичка и го задърпа за ръкава.
— Наистина имам подарък. Омръзна ми да споря с теб. Омразата е самият ад, хората, които се мразят, живеят в ад. А ние не сме в ада. Можеш да приемеш подаръка ми, може и да не го приемеш. Няма значение. Нека само да спрем с това. Преди Луи да е напуснал и двама ни. — Тя го дърпаше да стане от пианото и свали дървения капак над клавишите. Обърна Лестат заедно със столчето към вратата.
— Наистина ли имаш подарък за мен?
— Не си се нахранил достатъчно, виждам го по кожата и очите ти. Няма как да си се нахранил толкова рано през нощта. Нека кажем, че ти подарявам няколко приятни момента. Оставете децата да дойдат при мен, нали така е казано — прошепна тя и излезе. Лестат ме погледна и не каза нищо. Аз бях замаян, като упоен. Видях любопитството на лицето му, примесено с подозрение. Той я последва по коридора, а после го чух да издава протяжен стон — от глад и похот.
Отидох до вратата да погледна. Той се беше навел над канапето. Две малки момченца спяха на кадифените възглавници. Розовите им устички бяха отворени, а малките им кръгли личица бяха съвсем гладки. Кожата им беше влажна и сияйна, а къдриците на по-тъмното дете бяха мокри и залепнали по челото му. Веднага разбрах по дрипите им, че са сирачета. Бяха опустошили вечерята, сервирана пред тях в най-фините ни порцеланови съдове. Покривката на масата беше окапана с вино, а сред мръсните чинии стоеше преполовена бутилка. В стаята се носеше някаква неприятна миризма. Приближих се, за да огледам децата по-добре, и видях, че нямат рани по шиите. Лестат се беше навел над по-мургавото момченце, което беше и по-красивото. Толкова красиво, че можеше да бъде изрисувано на свода на някоя катедрала. Не беше на повече от седем години и беше ангелско създание. Лестат прокара леко ръка по откритата му шия и докосна копринените устни. Изпусна въздишка, в която се усещаха и копнеж, и болезнено нетърпение.
— О… Клодия… — изпъшка той. — Направо си надминала себе си. Къде ги намери?