Тя стоеше на ъгъла и ми се усмихваше, късче жълта коприна се мярна за момент в мрака и изчезна. Моята спътница, моята вечна спътница.
Завих по Рю Дюмейн, като минавах покрай тъмните прозорци. Една лампа гаснеше много бавно зад широка дантелена завеса. Сянката на шарките, която се открояваше на тухлената стена, първо избледня, а после се стопи в мрака. Аз продължих към къщата на мадам Льо Клер. Дочух тихия писък на цигулки от горния салон, а после и металическия смях на гостите. Застанах в сенките срещу къщата и гледах как няколко души се движат из осветената стая. Един от гостите минаваше от прозорец на прозорец, държеше чаша с високо столче, в която имаше жълта напитка. Лицето му беше извърнато към луната, сякаш търсеше по-добра позиция за наблюдение. Най-сетне я намери — на последния прозорец, и дръпна тъмната завеса.
Вратата на тухлената ограда зееше отворена и в края на двора се виждаше светлина. Тръгнах бавно по тясната улица и усетих тежката миризма на кухня покрай отворената порта. Миризма на готвено месо, от която леко ми се догади. Влязох вътре. Някой тъкмо беше прекосил бързо двора и затвори задната врата. След миг обаче видях още някого. Една жена стоеше до огнището в кухнята. Беше слаба чернокожа с ярка кърпа на главата. Чертите ѝ бяха деликатни и тя цялата сияеше в нощта като издялана от диорит. Разбъркваше някаква смес в едно котле. Усетих сладникавата миризма на подправки, на пресен риган и дафинов лист. После обаче като вълна ме заля ужасната смрад на готвено место, на плътта и кръвта, които се разлагаха във врящата течност. Приближих се и видях как жената оставя металната лъжица и слага ръце на прекрасните си бедра. Белият колан на престилката очертаваше тънката ѝ талия. Врящата течност кипеше над ръба на котлето и пръскаше по червените въглени. Тъмната миризма на жената достигна до мен, парфюмът на негърската ѝ кръв беше по-силен от ароматите на гозбата. Аз тръгнах към нея като омагьосан и се облегнах на стената, покрита с лози. На горния етаж цигулките започнаха някакъв валс, а дъските на пода стенеха под стъпките на танцьорите. Жасминът, плъзнал по стената, ме обгърна и после се отдръпна като вода от пясъчен бряг. Аз отново усетих соления аромат на жената. Тя се беше приближила до кухненската врата, а дългата ѝ черна шия се изви грациозно, когато надникна в сенките под осветения прозорец.
— Мосю! — извика тя и излезе в кръгчето жълта светлина, която позлати огромните ѝ гърди, дългите копринени ръце и накрая издълженото красиво лице.
— За партито ли идвате, мосю? — попита тя. — То е на горния…
— Не, скъпа моя, не идвам за партито — казах ѝ аз и тръгнах през сенките. — Идвам за теб.
Когато се събудих на следващата вечер, всичко беше готово. Сандъкът с дрехите ни вече пътуваше към кораба, както и другият, в който имаше ковчег. Слугите си бяха отишли, мебелите бяха покрити с чаршафи. Билетите и останалите документи бяха прибрани в плосък черен бележник. Пътуването вече ми изглеждаше съвсем реално. Щеше ми се да не убивам, но беше невъзможно, затова се бях погрижил за това по-рано, колкото да се наситя набързо. Клодия беше излязла, за да се нахрани. С приближаването на часа на заминаването ни аз се чувствах все по-самотен в апартамента, докато я чаках. Тя се бавеше твърде много, или поне така ми се струваше. Страхувах се за нея, въпреки че тя беше способна да накара почти всеки да ѝ помогне, ако се озовеше твърде далеч от дома. Много пъти непознати я водеха до самата врата, при баща ѝ, който им благодареше горещо, че са довели изгубената му дъщеря.
Тя се прибра тичешком и аз оставих книгата с мисълта, че Клодия е загубила представа за времето и е решила, че закъснява. Вероятно смяташе, че е по-късно, отколкото в действителност беше. Според джобния ми часовник имахме цял час. Но щом тя се появи на вратата, аз разбрах, че се е случило нещо.
— Луи, вратите! — извика Клодия. Гърдите ѝ се надигаха бързо и тя притискаше ръка към сърцето си. Хукна надолу по коридора, а аз я последвах. Отчаяно ми даваше знаци да затворя портите.
— Какво става? — попитах аз. — Кой те преследва?
Но тя тръгна към високите френски прозорци, които се отваряха към тесни балкони над улицата, вдигна сенника от лампата и бързо изгаси пламъка. Стаята потъна в мрак и уличното осветление постепенно започна да я озарява. Клодия дишаше тежко, все така притиснала ръка към гърдите си. После посегна към мен и ме придърпа към прозореца.