Следобедното слънце огряваше стаята през защитените с решетки хартиени прозорци и припичаше приятно, но всичко това, както и фактът, че вече живее в двореца Едо — цел на всяка дама от нейното съсловие, — не бяха в състояние да разсеят скръбното чувство, което я терзаеше.
— Ето ви и вас, млада господарке! — в стаята нахлу Осуги, бавачката на Рейко, която бе дошла в двореца заедно с нея. Закръглена и усмихната, Осуги изгледа Рейко загрижено: — рееща се из облаците, както обикновено.
— А какво друго да правя? — попита Рейко тъжно. — Пиршеството бе отложено. Всички си отидоха. А и ти ми каза да не разопаковам, защото вече имам прислуга и щяло да направи лошо впечатление, ако свърша нещо сама.
Рейко се бе надявала, че празненството ще отвлече мислите й от мъката по дома и от страховете й: как ще живее тук завинаги, щом досега не бе напускала бащиния си дом, как ще живее тук с някакъв напълно непознат мъж, как ще живее като робиня на прищевките му, как ще роди децата му?
Бавачката зацъка с език. После поклати глава и се зае да сваля сватбените одежди на момичето — първо бялата роба, а после и червеното долно кимоно. Рейко избра от чеиза си скъпо кимоно с тъмночервени кленови листа на кафяв дървесен фон и го облече. Ръкавите му стигаха едва до ханша й — според изискванията за омъжена жена, — а не до пода както на кимоната, които бе носила до този ден. Осуги прибра дългите й коси в нова, строга прическа. Застанала пред огледалото, Рейко видя как закачливостта на младостта й изчезва, как образът й се състарява от тревога по неизвестното. Необичайното й детство бе отнело желанието й за брак. Тя бе единствено дете на съдията Уеда; майка й бе починала малко след раждането и той не се бе оженил повторно. Можеше да пренебрегне дъщеря си, като я повери изцяло на грижите на бавачка, както биха постъпили повечето мъже в неговото положение, но за магистрат Уеда, Рейко бе единственото, което му бе останало от неговата любима съпруга, и той я обичаше безмерно. А интелигентността на Рейко го бе спечелила завинаги. На четиригодишна възраст тя често ходеше в кабинета му и надзърташе в докладите, които той пишеше. „Какво означава това?“, питаше тя и сочеше един след друг различни йероглифи. Кажеше ли й веднъж как се пише някоя дума, Рейко повече не я забравяше. Скоро вече можеше да чете прости изречения. Все още си спомняше радостта от откритието, че всеки йероглиф си има собствено значение и че една колона от тях изразява цяла мисъл. Рейко бързо изостави куклите и прекарваше дълги часове, изписвайки думи върху големи листове хартия. Баща й непрестанно насърчаваше усърдието й и нае преподаватели да я обучават по четене, калиграфия, история, математика, философия и китайските класици — предмети, които би трябвало да овладее един син. Когато един ден завари шестгодишната си дъщеря да измъква меча му и да го размахва срещу въображаем враг, той нае майстори по бойни изкуства да я обучат в кенджуцу6 и в техники за бой без оръжие.
„Една самурайска съпруга трябва да знае как да се отбранява в случай на война“, защитаваше решението си съдията Уеда пред двамата сенсеи, учители, които първоначално отказаха да обучават една девойка. Рейко си спомняше презрителното им отношение към нея и как я караха да се сражава с по-големи и по-силни противници в тренировъчните схватки, за да я откажат от тези чисто мъжки занимания. Но тя не се пречупи. С разпилени коси и изпоцапано от кръв и пот кимоно тя не спираше да размахва дървения си меч, докато противникът й не рухнеше под ураган от удари. Беше събаряла на пода момче, два пъти по-едро от самата нея. Наградата й бе единствено слисаният поглед на сенсея. Рейко обичаше разкази за исторически битки и си представяше, че е на мястото на великите воини Минамото Йоритомо7 или Токугава Йеясу8.
Партньори на Рейко бяха синовете на бащините й васали; тя презираше останалите момичета, защото според нея бяха слаби и лекомислени същества. Беше сигурна, че като единствено дете на баща си след време ще наследи мястото му като магистрат на Едо, но действителността скоро я излекува от тази илюзия. „Момичетата не стават съдии, такъв е законът“, присмяха й се момчетата от школата по кенджуцу. „Те се омъжват, раждат деца и служат на съпрузите си.“
6
Древно японско изкуство за бой с меч, задължителна дисциплина за самураите (от яп. кен — меч, сабя, и джуцу — изкуство, майсторство — Б.пр.
8
Японски генерал и държавник (1542–1616). Първият шогун от династията Токугава (1603–1867) — Б.пр.