— Остана мастилото — от малък шкаф доктор Ито извади един от собствените си ножове. — Ще използвам чисто острие, за да предотвратя външно замърсяване — той направи малка драскотина върху корема на шестата мишка, отвори лакираното бурканче и пръсна черен туш върху раната. После пусна мишката в клетката и каза: — А сега ще чакаме.
Сано и доктор Ито впериха поглед в клетките. От двете, покрити с платно клетки се долови слабо драскане. Третата мишка подуши питието и след това започна да лочи. Мишката с драскотина от бръснача обикаляше клетката си, докато другите ближеха раните си. Изведнъж се разнесе пронизителен писък.
— Вижте! — посочи Сано.
Мишката с туша върху коремчето се заизвива и се загърчи, махайки с лапички и опашка. После захриптя, опитвайки се отчаяно да поеме въздух. Очите се обърнаха с бялото навън. Малките розови уста се отваряха и затваряха в писъци на агония и миг по-късно от тях бликна кръв. Сано разпозна описанието на дворцовия лекар за предсмъртната агония на Харуме: „Конвулсии, повръщане, недостиг на въздух.“ Още няколко писъка, отчаяно хриптене, последен гърч, след което мишката се отпусна и издъхна. Сано и доктор Ито провериха и другите клетки. Единствено тушът съдържаше отрова.
— Може ли да е било самоубийство? — попита Сано, все още с надеждата за лесно обяснение на този случай.
— Не е изключено, но според мен няма такова нещо. И да е искала да умре, защо ще избира такъв болезнен начин, вместо да се обеси или да се удави? Това са по-обичайните начини на женско самоубийство. И защо да си прави труда да слага отровата в мастилото, вместо просто да я погълне?
— Значи Харуме е била убита! — тревога помрачи удовлетворението на Сано от факта, че подозренията му се бяха потвърдили. Той трябваше да докладва за откритията си пред шогуна и бакуфу, а новините бързо се разпространяваха из Едо. Затова трябваше много бързо да открие и да залови отровителя. — Какво е веществото, което убива тъй бързо и ужасно?
— Когато бях лекар в императорския двор в Киото, изследвах отровите — каза доктор Ито. — Симптомите при тази смърт съответстват на въздействието на биш — екстракт от една билка, която вирее в Хималаите. Използва се в Индия и Китай от близо две хиляди години като отрова за стрели както при лов, така и в битки. Дори нищожно количество от биш, попаднало в кръвта, е фатално. Чести са и нещастните случаи — корените му силно приличат на корените на хряна и дори опитни билкари понякога ги бъркат. Но растението се среща изключително рядко в Япония. Не съм чувал за подобни случаи на отравяне тук.
— Откъде може да се е появил биш в замъка? — попита Сано. — Трябва ли да търся убиец със специални познания за билки? Някакъв магьосник, свещеник или… лекар?
— Вероятно. Но има и аптекари, които незаконно продават отрови на всеки клиент, който е в състояние да си плати — доктор Ито нареди на Мура да отнесе мишките. После изражението му стана замислено. — Тези търговци обикновено предлагат често срещани отрови, като арсеник, който може да се смеси със захар и да се поръси върху сладкиши, или антимон11, който се слага във вино или чай.
— Или пък фугу, отровната риба, която се надува, докато стане обла. Но имаше един амбулантен търговец, който се превърна в легенда сред лекарите и учените — той пътуваше из Япония, събираше лекове от отдалечени краища и пристанищни градове, където местните ползват чуждоземни медицински познания, придобити от времето, преди Япония да бъде затворена за международната търговия. Казваше се Чойей и когато минаваше през Киото, купувах от него разни лекове, мехлеми и илачи. Той знаеше за медикаментите повече от всички, които познавам. Търгуваше предимно с целебни вещества, макар че продаваше и отрови, но само на учени, които искаха да ги изследват. Носеха се слухове, че стоката му е довела до смъртта на няколко висши служители в бакуфу.
— Може ли сега този човек да е в Едо? — попита Сано.
Ако търговецът на отрови назове скорошен купувач на биш, случаят с убийството на Харуме можеше да бъде разрешен бързо.
— Не съм виждал Чойей… нито съм чувал нещо за него… от години. Трябва да е някъде моя възраст, ако изобщо е жив. Странен самотник, който обикаля, където му видят очите, без план и посока, предрешен като скитник. Чувал съм, че е преследван от закона.
Макар и обезкуражен от тази история, Сано не загуби надежда.
— Ако Чойей е в Едо, аз ще го открия. Освен това има и друг възможен път за разследване… — Сано вдигна бурканчето. — Ще се опитам да открия откъде наложницата е купила това и кой е могъл да сложи отрова в туша.
— Може би любовникът, заради когото си е направила тази иредзуми? — предположи доктор Ито. — За съжаление Харуме не е изписала името му върху плътта си, но пък това е разбираемо. Естествено е да крие самоличността му, ако е някой друг, а не шогунът. Иначе ще я екзекутират за невярност към господаря. А и мястото, което е избрала за татуировката, предполага, че е искала да си остане тайна.