О, каква наслада му носеше покорството им! И как се ужасяваше и от най-малката заплаха властта му да се срине и да го запрати обратно в кошмара на миналото му, когато баща му, управител в яшики, феодалното имение на даймио Такей от провинция Арима, пребиваше от бой невръстния Янагисава Йошиясу и по-големия му брат Янагисава Йошихиро за незначителни провинения, които не оправдаваха семейните амбиции за издигане в йерархията:
— Вие и двамата сте глупаци, недостойни да ми бъдете синове! — крещеше той с мораво от гняв лице и ги налагаше с дървена пръчка, докато в съседната стая майка им наказваше сестра им Киоко, задето си е играла с децата на даймио Такей и на останалите васали, които според нея бяха недостойна компания за предопределената цел — да сроди фамилията с някой изтъкнат и приближен до шогуна клан.
През всичките тези ужасни години Янагисава помнеше, че е плакал само веднъж — в студения дъждовен ден, когато погребваха Йошихиро. Навръх седемнайсетата си година брат му си бе направил сепуку, ритуално самоубийство, защото не бе издържал на натиска да бъде главно хранилище на семейните амбиции. Но Йошиясу и Киоко плачеха не за него, а за себе си, защото родителите им бяха изтъргували децата си за по-високо положение в обществото. Петнайсетгодишна, Киоко бе омъжена за богат държавен служител, който непрестанно я биеше и обиждаше. На единайсет старият Янагисава предостави малкия си син за сексуален обект на владетеля Такей. Анусът на Йошиясу кървеше от непрестанните набези на ненаситния даймио, но младият Янагисава се закле, че един ден ще бъде най-могъщият човек в страната и никой няма да може да го използва, наказва или унижава. Тогава ще отмъсти на всички, които някога са му причинявали болка, и всички ще му се подчиняват и ще се страхуват от гнева му. Единайсет години по-късно Токугава Цунайоши чу за един младеж, чиято външност и интелигентност силно изпъквали сред васалите на даймио Такей. Цунайоши, прочут със слабостта си към красиви мъже, повика младежа в замъка Едо. Янагисава бе пораснал и бе достигнал великолепна зрялост — поразително красив, с пламтящи тъмни очи. Когато стражите на замъка го съпроводиха до покоите на Цунайоши, двайсет и девет годишният бъдещ шогун изпусна книгата, която четеше, и зяпна онемял.
— Разкошен! — възкликна той. На меките му женствени черти се изписа удивление. Той се обърна към стражите и нареди: — Оставете ни!
Единственото, което излъчваха очите му, бе похот. Янагисава се усмихна вътрешно. Вече знаеше как да се възползва от чуждите слабости. Той се поклони, без да си прави труда първо да коленичи — първата от многобройните му по-късни волности с бъдещия шогун! — после се приближи и вдигна изпуснатата книга.
— Какво четете, ваше превъзходителство?
— Ами… ъ-ъ… — заекна от вълнение Токугава Цунайоши, — „Сънят на червената стая12“.
Янагисава дръзко се разположи на подиума до него и започна да чете чувствено и изразително, като спираше между пасажите и се усмихваше предизвикателно в лицето на Цунайоши. Бъдещият шогун се изчерви. Янагисава протегна ръка и Токугава я сграбчи трескаво.
В този момент на вратата се почука и в стаята влезе един служител.
— Ваше превъзходителство, време е за срещата ви със съвета на старейшините.
— Аз… ъ-ъ… сега съм зает.
И в този момент Янагисава съзря златния си шанс — да бъде не само компаньон на този мъж, но и манипулатор на слабостите му. И когато Токугава Цунайоши прие титлата шогун, Янагисава стана дворцов управител. Предишните господари му станаха подчинени. Заграби земите на владетеля Такей и прати на заточение развратния даймио и всички негови васали, в това число баща си. Но никога не забравяше колко несигурно е положението му на фаворит. Да, шогунът бе луд от страст по него, но винаги се намираха съперници, които да се състезават за изменчивата благосклонност на върховния владетел. Янагисава упражняваше контрол над бакуфу, но нито един режим не е вечен…
Хрипливият глас на главния старейшина Макино изтръгна дворцовия управител Янагисава от размишленията му.
— Следващият въпрос от дневния ред е опасността от епидемия и…
— Няма да има епидемия — прекъсна го Янагисава. Небето все повече потъмняваше и горските пътеки изчезнаха в гъстата плетеница от дървета, но Янагисава не забави крачка. — Сокушицу Харуме е била отровена.
Старейшините възкликнаха слисани:
— Но как? Отровена?!? Откъде знаете? Какво ще правим сега?
— Имам си информатори. И не е необходимо да правим каквото и да било — отвърна Янагисава. — Нали почитаемият сосакан разследва убийството? — и в този миг му хрумна блестящ план. Случаят с убийството на Харуме му предоставяше възможност с един удар да унищожи и двамата си съперници — Сано и другия, по-опасния. Но планът изискваше изключителна дискретност и… доверен помощник. По дяволите, Янагисава нямаше верни приятели! Вместо приятели имаше ласкатели. Беше се оженил за богата жена, родственица на клана Токугава, но се държеше на разстояние от нея и от петгодишната си дъщеря, за която вече търсеше подходящ съпруг, който да му осигури политически предимства. Не го беше грижа дали всички го презират, след като до един се подчиняваха на заповедите му. Но къде да намери подходящия човек за плана си? Дворцовият управител спря рязко и се обърна към придружителите си: — Сега си вървете!