Вътрешното крило бе отделено от останалите части на двореца с масивна дъбова порта, обкована с желязо и украсена с дърворезби на цветя и птици. Женските помещения включваха покоите на майката на шогуна, жилището на съпругата му, стаите на наложниците и на тяхната прислуга и отделенията за дворцовите готвачи и камериерки. Двама пазачи охраняваха портите.
— Тук сме по нареждане на негово превъзходителство, за да разследваме смъртта на сокушицу Харуме — каза Сано.
Пазачите се поклониха, отвориха вратите и пуснаха сосакан и помощника му в тесен, осветен от фенери коридор. Вратата зад тях се затвори с глух кънтящ звук.
— Никога досега не съм идвал тук — каза Хирата, с приглушен от благоговение глас. — А вие?
— И аз — отвърна Сано.
Усети смесица от любопитство и тревожен трепет.
— Познавате ли някого във вътрешното крило?
В качеството си на сосакан Сано имаше свободен достъп до повечето части на двореца. Той познаваше иззиданите му проходи и градини, родовия храм на клана Токугава, терена за тренировки по бойни изкуства, горския резерват, административния район, в който живееше и самият той, външната част на двореца и дори личните покои на шогуна. Но женското крило бе затворено за всички мъже, с изключение на няколко внимателно подбрани пазачи, лекари и близки служители. Сано не беше сред тях.
— Познавам по физиономия някои слуги и низши чиновници — каза той — и веднъж оглавявах военен ескорт, който придружаваше майката на шогуна при поклонението й в храма Зоджо. Но задълженията ми никога не са включвали пряк контакт с когото и да било от вътрешното крило… — Сано имаше неприятното усещане, че навлиза в чужда територия. — Е, да започваме — каза той, придавайки увереност на гласа си въпреки съжалението заради отложеното сватбено празненство. Колко още трябваше да чакат, преди двамата с Рейко да бъдат заедно? Сано пое нататък по коридора, като потисна инстинктивното си желание да стъпва на пръсти.
Лакираният до блясък кипарисов под отразяваше неясните изкривени образи на Сано и Хирата. Таванът бе украсен с изрисувани цветя. Незаетите стаи бяха пълни със сандъци от полирано дърво, шкафове с инкрустации и щедро изписани паравани, мангали за дървени въглища, лъскави огледала, събрани на купчини пищни кимона и луксозни принадлежности — гребени, фиби и стъкленици с мазила. Стените бяха изписани в златно, а в баните все още вдигаха пара пълни дървени вани. Коридорът бе пуст, но зад хартиените стени и решетъчните прегради се движеха безброй неясни фигури. Когато Сано и Хирата отминаваха, вратите се открехваха и през процепите надничаха уплашени очи. Отнякъде звучеше тъжна мелодия на шамисен3.
Приглушени женски гласове изпълваха въздуха, наситен със сладкия аромат на парфюм и благовонни мехлеми.
В този претъпкан кошер самите стени сякаш се свиваха и разширяваха в ритъма на женското дишане. Сано бе чувал слухове за екстравагантни забавления, за тайни интриги и бягства. Но какъв можеше да бъде неговият принос към разгадаването на една мистериозна смърт от фатална болест в това уединено светилище?
Сано хвърли поглед към Хирата. Върху широкото лице на младежа бе изписана напрегната решителност. Той крачеше с присвити рамене, като внимателно пристъпваше напред, сякаш се боеше да не вдига шум или да не заема твърде много място. Въпреки собственото си притеснение Сано се усмихна — и двамата изобщо не се чувстваха в свои води на това място.
Сано, син на ронин — самурай без господар, — някога бе изкарвал прехраната си като инструктор в школата по бойни изкуства на баща си, както и като учител по история. Семейни връзки му бяха осигурили поста на йорики — началник на отдел в силите на реда. Още докато разследваше първия си случай, бе имал шанс да спаси живота на шогуна, заради което се бе издигнал на настоящия пост.
Двайсет и една годишният Хирата бе потомствен дошин — низш служител в силите на реда и полицейски патрул. На петнайсетгодишна възраст момъкът бе наследил поста от баща си и допреди година и половина поддържаше реда по улиците, докато случайността не го срещна с новоназначения сосакан, който разследваше серийните убийства Бундори. Впоследствие Хирата стана първи помощник на Сано. Двамата заедно бяха излизали с чест от не едно трудно положение, но сега скромният им произход и минал опит слабо им помагаха в настоящата задача.
— Какво да направим най-напред? — попита Хирата, а предпазливият му тон сякаш отразяваше съмненията и на Сано.
— Ще намерим човек, който да ни покаже къде е издъхнала Харуме.
Това обаче се оказа излишно. Суматохата привлече Сано и Хирата по-навътре в сумрачния лабиринт от стаи към малко помещение в дъното на коридора, където лекари в сини роби се суетяха с медицинските си куфарчета. Следваха ги слуги, понесли билки и лекове. Гласове припяваха и подвикваха, биеха барабани, шумолеше хартия. По коридорите се носеше сладкият мирис на силен тамян. Сано и Хирата влязоха в стаята. Вътре петима будистки свещеници в шафранови роби биеха звънци, припяваха молитви, удряха барабани и поклащаха окичени с хартиени лентички пръчки, за да прогонят злите духове на болестта. Прислужници посипваха сол по праговете на прозорците и по краищата на стаята, за да прочистят помещението от скверността на смъртта. Две дворцови служителки на средна възраст, облечени в сиво, полюшваха кадилници. През задушливата мъгла Сано едва успя да забележи завитото с покров тяло.