— Моля те, моля те! — ридаещ от желание, Хирата се напрегна да я достигне, но не можа да помръдне нито мускул. Сега Ичитеру го обкрачи с бедра, опрени в торса му. Великолепието на тялото й, спокойната хубост на лицето й и нейният див, горчиво-сладък вкус го влудяваше.
— Моля ви да предупредите негово превъзходителство, че потомството на Токугава е в страшна опасност — каза Ичитеру. — Никога няма да има пряк наследник, докато Рюко и Кейшо са в двореца. Те ще убиват всяка друга жена, която зачева от шогуна… Двамата се изживяват като император и императрица на Япония… Те ще манипулират шогуна… и ще прахосват парите му за собствените си капризи… Бакуфу ще отслабва… ще пламнат бунтове… Вие трябва да разкриете тези убийци и да спасите клана Токугава и цялата страна от гибел!
Въпреки тревогата си Хирата съзираше опасността от подобно действие.
— Не мога. Не и без потвърждение. Ако двамата с господаря ми обвиним неоснователно майката на шогуна, това би било държавна измяна!
— Обещайте ми, че ще опитате — ръката на Ичитеру, намазана с масло от гардения галеше органа му, докато стенанията му преминаха в дрезгави викове и той бе готов да изригне, но тя престана и рече: — Иначе… сега ще си тръгна… и повече няма да ме видите! Ужас заля Хирата при мисълта да загуби Ичитеру и никога да не задоволи този изгарящ копнеж, който го поглъщаше.
— Добре — извика той. — Ще го сторя. Само моля, моля…
Одобрителната усмивка на Ичитеру го изпълни с гузна радост.
— Взехте правилното решение. Сега ще получите своята награда.
Тя се сниши над неговата мъжественост. Хирата почти припадна, когато усети влажната и топла бездна на утробата й. Стаята се въртеше, все по-бързо и по-бързо. Звук, картина и мирис се сляха в единствено всепоглъщащо усещане. Ичитеру се движеше нагоре, после надолу с нарастваща скорост. Вътрешните й мускули го бяха сграбчили свирепо. Възбудата на Хирата достигна непознат за него връх. Сърцето му блъскаше неудържимо; напрегнатите му дробове не можеха да поемат достатъчно въздух; целият бе окъпан в пот. Щеше да издъхне от удоволствие. Обзе го паника.
— Не. Спри! Не мога повече!
И тогава избухна в див екстаз. Усещаше спермата, която струеше на тласъци от тялото му, чуваше собствените си викове. Над него Ичитеру тържествуваше. Когато отстъпи пред властта й, Хирата знаеше, че пътеката, която бе избрал, бе изпълнена със смъртна опасност. Но чувството за дълг и желанието го бяха тласнали по нея. Той не можеше да пренебрегне възможна заплаха срещу шогуна. Не можеше и да изгуби Ичитеру. Нямаше друг избор, освен да докладва нейната информация на Сано, който щеше да продължи нататък с разследването.
Даже и с риск за живота им.
Глава 29
Звънливите омайващи звуци на мелодия, изпълнявана на кото27 подсказаха на Рейко, че най-накрая тя бе намерила свидетеля, когото търсеше от два дни.
От високия хълм зад храма Зоджо древната мелодия се понасяше надолу над зали за богослужение, павилиони и нагоди, като всеки отделен тон трептеше ясен и отчетлив в кристалния въздух.
— Пуснете ме тук — нареди Рейко на носачите. Тя слезе от носилката в подножието на хълма и бързо се заизкачва по каменните стъпала, които водеха нагоре между пръскащите аромат борове. Птици чуруликаха в акомпанимент на музиката, която ставаше все по-силна, колкото по-високо се изкачваше. Но обгърнатата от покой красота на мястото не я впечатляваше. Всичко, не само личната й амбиция или бракът й със Сано, но и животът им можеше да се окаже зависим от онова, което свидетелят знаеше за убийството на сокушицу Харуме. Нетърпението ускоряваше стъпките й, полите на издутата й пелерина плющяха зад нея като крила на огромна пеперуда. Задъхана, със сърце, което блъскаше в гърдите й, Рейко се озова на върха.
Около нея се бе ширнала просторна гледка. Долу, от другата страна на хълма, каменни мостове прехвърляха езерото до малкия остров, на който се намираше храмът на богинята Сарасвати28.
Керемиденият покрив искреше на слънцето; буйна растителност покриваше околния пейзаж. На север Едо се простираше в мъгла от пушек, обгърнат от блестящата лента на река Сумида. Рейко се отправи към многоръката статуя на Канон богинята на милостта — и после към павилиона до нея. Селяни, самураи и свещеници се бяха събрали, за да чуят музиканта на кото, коленичил под сламения покрив на беседката.
За Рейко той винаги бе изглеждал много възрастен. Тя предполагаше, че вече бе минал седемдесетте, главата му бе като яйце — гола и изпъстрена с петна. Възрастта го бе прегърбила и бе придърпала надолу чертите на тясното му лице; приведен над дългия инструмент, той изглеждаше като стар жерав. Но възлестите му пръсти свиреха все тъй енергично. Той въртеше ключовете за настройка, сръчно преместваше клапите и удряше тринайсетте струни с плектър от слонова кост. Със затворени очи той твореше музика, която сякаш караше целия свят да застине в благоговение. Неземната красота на песента изпълни с неволни сълзи очите на Рейко. Престанала да бърза, тя зачака пред беседката края на изпълнението. Финалният акорд увисна във въздуха един безкраен миг. С наведена глава и все още затворени очи, музикантът бе застинал, сякаш в транс. Публиката се разотиде. Рейко се приближи до него.