— Но Харуме вече е била мъртва! — възкликна Рейко. И отново надеждите й угаснаха.
— Знам, мило дете, че сигурно той не е убиецът, но може и да има нещо общо с убийството. Точно така… Беше след последния ми урок… Видях го в коридора. Не, сигурен съм, че имаше нещо нередно в цялата работа!…
— И кого видяхте? — нетърпеливо попита Рейко.
— Актьора Шичисабуро от театър Но.
Рейко бе объркана.
— Любовникът на дворцовия управител? Но той не е сред заподозрените. И как е влязъл във вътрешното крило?
— Съмнявам се, че някой друг го е познал, освен мен — каза старият музикант, — защото бе предрешен като млада жена, носеше перука с дълга коса и женско кимоно. Шичисабуро често играе момичета в театъра… Той е съвършен, когато имитира маниерите им. Изглеждаше така, сякаш цял живот е живял във вътрешното крило…
— Тогава как разбрахте, че е той?
Сенсей Фукузава се изкиска.
— В продължение на много години аз изпълнявах акомпанимента към различни пиеси. Гледал съм стотици актьори. Мъж, който играе жена, винаги се познава по някаква дреболия, която остава незабелязана за публиката. Но аз имам остър поглед. Дори и най-добрият онагата29 не може да ме измами. В случая с Шичисабуро това бе неговата походка. Стъпките му бяха твърде тежки за жена с неговия ръст. Веднага си казах: „Това е момче, а не момиче!“
— А защо сте сигурен, че е бил Шичисабуро, а не някой друг мъж? — попита тя.
— Шичисабуро произхожда от стар почитан род на актьори — каза сенсей Фукузава. — Поколения наред те са развивали характерни техники на сценично поведение — ненатрапчиви жестове, модулации на гласа, които могат да бъдат разпознати само от експерти по драма Но. Гледал съм много изпълнения на Шичисабуро. Когато зави зад ъгъла пред мен, видях как повдигна подгъва на робата си с маниер, измислен от неговия дядо, за когото често съм осигурявал музикален съпровод. Бях любопитен и затова го последвах на разстояние. Той се огледа, за да види дали някой не го наблюдава, но не ме забеляза — лошото зрение е характерно за фамилията им, макар че всички са обучени да играят така, все едно виждат добре. Запъти се направо към покоите на господарката Кейшо. Влезе, без да чука, и остана вътре няколко минути. Аз чаках зад ъгъла. Когато излезе отново, криеше нещо в ръкава си. Чух шумолене на хартия. После бързо прекоси женското отделение и се вмъкна в една стая в края на коридора… — „Стаята на Харуме“, помисли си Рейко. — Опрях ухо до стената продължи сенсей Фукузава. — Чух Шичисабуро да рови нещо вътре. Когато излезе, беше с празни ръце. После изчезна. Трябваше незабавно да докладвам за онова, което бях видял, но бях толкова зает да приключа уроците и да се сбогувам с наложниците, че изобщо забравих за това.
Последното късче от мозайката постави цялата картина на смъртно опасен фокус. Рейко скочи на крака.
— Съжалявам, сенсей Фукузава, но трябва да тръгвам незабавно. Това е въпрос, който не търпи отлагане! — поклони се и бързо се сбогува с учителя. Втурна се надолу по хълма и скочи в очакващия я паланкин. — Обратно в замъка Едо — нареди тя на носачите. — И по-бързо!
Нямаше никакво съмнение, че Сано що разследва слуховете около господарката Кейшо и ще намери някакви доказателства за вина. Честта и дългът щяха да го принудят да я обвини в убийство, независимо от последствията. Единствено Рейко знаеше, че Сано се намира в смъртна опасност. Само тя можеше да го спаси — себе си също — от позор и смърт. Трябва да го предупреди, преди да е паднал в капана.
Глава 30
С показанията на Ичитеру, с писмото, дневника и разказа на бащата на Харуме доказателствата срещу господарката Кейшо стават твърде много, за да бъдат пренебрегнати — каза Сано на Хирата. — Не можем повече да отлагаме разпита й. А по външен вид свещеникът Рюко отговаря на описанието на мъжа, който е намушкал Чойей.
Сано вече бе разказал за положението, в което бе намерил търговеца на лекове, и за неуспешното дирене на убиеца му. Освен това уведоми Хирата, че е взел различни съставки от стаята на Чойей и ги е отнесъл на доктор Ито, който е открил сред тях и отровата биш. Те крачеха по потъналите в здрач улици на административния район на път към двореца. Влакнести червени облаци бяха обагрили небето като ивици кръв. Студът лъхаше от каменните стени и се насаждаше в костите. Сано носеше дневника на Харуме, а вътре бе сложил сгънатото писмо на господарката Кейшо.