После Кейшо се закашля и се хвана за гърлото.
— Помощ! — изхриптя тя.
Рюко я потупа по гърба.
— Вода! — нареди той. — Задушава се!
Хирата скочи. Наля чаша вода от една керамична кана и я подаде на свещеника, който я поднесе към устните на Кейшо.
— Пийте, господарке моя! — подкани я Рюко.
Лицето й почервеня; очите й се насълзиха, докато се давеше и хриптеше. Изпи водата, като окапа робата си.
Рюко погледна ядно Сано.
— Вижте какво сторихте!
Кейшо лежеше по гръб върху възглавниците, като вдишваше и издишваше с пресилено облекчение. Рюко й вееше на лицето. Сано каза:
— Вие сте написали това писмо. Заплашили сте я с убийство.
— Не, не! — господарката Кейшо размаха ръце в немощен протест.
— Откъде го взехте? — попита отец Рюко. — Нека го видя.
— От стаята на Харуме — отвърна Сано.
Двамата възкликнаха едновременно:
— Това не може да бъде! — лицето на Рюко бе пепеляво, а очите му — пълни с ужас. Както лежеше върху възглавниците, господарката Кейшо седна и каза:
— Аз написах това писмо; да, признавам. Но не на Харуме. Беше написано за моята безценна любов, която е тук сега! — и тя леко стисна ръката на Рюко.
Хитро обяснение! Рюко също се съвзе бързо.
— Моята господарка казва истината — потвърди той. — Когато усети, че не я обграждам с достатъчно внимание, тя се ядосва и изразява недоволството си в писма. Понякога заплашва да ме убие, макар че всъщност не го мисли. Получих това писмо преди няколко месеца. Както обикновено, ние се сдобрихме и аз й го върнах. В това писмо няма нищо, което да доказва, че е писано до Харуме — каза Рюко. — Сбъркали сте, сосакан сама.
— Но няма нищо, което да доказва, че е писано до вас — възрази му Сано. — Намерих го скрито в ръкава на едно от кимоната на Харуме. Как ще ми обясните това?
— Тя… вероятно го е откраднала от покоите ми — изтърси Кейшо.
— А защо й е било да го прави? — попита Сано със съмнение. И поднесе последното изобличаващо доказателство: — Имаме свидетел, който ви е чул да заговорничите как ще убиете Харуме и нероденото й дете, за да остане негово превъзходителство шогун до края на дните си и вие да запазите влиянието си над него.
— Това е лъжа! — възкликна Кейшо. — Никога не бих могла да сторя такова ужасно нещо, моят любим също!
— Какъв е този свидетел? — попита Рюко.
И тогава изведнъж разбра.
— Била е Ичитеру, тази коварна курва, която търси как да измести моята господарка! Вероятно е излъгала за нас, защото самата тя е убила Харуме — погледна свирепо Сано и каза: — А и вие искате да ни набедите за убийство, за да можете да контролирате шогуна. Фалшифицирали сте така наречения дневник, подхвърлили сте писмото и сте платили на бащата на Харуме, за да насочи подозренията към моята господарка.
Отчаяние сграбчи Сано. Това явно щеше да бъде защитата на Кейшо и Рюко срещу неговите обвинения. Без съмнение тя щеше да прозвучи убедително на лишения от прозорливост Токугава Цунайоши.
— Добре, Харуме е имала достъп до вашето жилище, но и вие сте имали достъп до нейното — каза Сано. — Вие ли сложихте отрова в мастилото?
— Не. Не! — думите й прозвучаха като скърцащ шепот; Кейшо пребледня и се хвана за гърдите.
— Господарке моя, какво има? — попита Рюко.
— Къде бяхте днес между часа на змията30 и пладне? — попита го Сано.
— В жилището си. Медитирах.
— Сам ли бяхте?
Кейшо издаде болезнени викове. Свещеникът отговори нетърпеливо:
— Да. Какво се опитвате да разберете?
— Амбулантният търговец на отровата, отнела живота на Харуме, днес бе убит — каза Сано.
— И вие имате наглостта да предполагате, че съм го убил аз? — гневът на Рюко не скри паниката му. Големи тъмни петна от пот избиха по халата му. Ръцете му трепереха, когато отпусна стенещата, превиваща се върху възглавниците Кейшо.
— Има ли някой, който може да докаже, че не сте били на кея Дайкон тази сутрин?
— Това е абсурдно. Аз не познавам никакъв търговец на лекове… — Рюко погали по челото своята господарка. — Какво ви е?
— Пристъп — отвърна пискливо Кейшо. — Помощ… получих пристъп!
— Стража! — отец Рюко извика на пазачите, застанали пред вратата. — Веднага доведете доктор Китано — после се обърна към Сано с лице, смъртнобледо от ярост и ужас. — Ако тя умре, ще е по ваша вина!
Сано не вярваше, че възрастната жена наистина е зле, и нямаше да позволи симулациите й да му попречат да установи, че Рюко няма алиби за убийството на Чойей. Съчетаната сила на мотив и доказателство принуди Сано да престъпи линия, която се надяваше никога да не прекрачва. В него отекна усещане за обреченост.