„Слух за отвличане на вниманието. Гейбриел ще помисли, че съм чул за нещо, което става в «Ел Би Тек» и ще тръгне по лъжлива следа. Но това поне ще ангажира вниманието й и ще я държи настрана от онзи надут пуяк Саймън Бъртън…“
Джак отново прогони неуместната ревност и се запита къде може да намери телефон. „Трябва да й се обадя. Веднага. Да я накарам да говори с властите. Да намери някого да ми помогне. Да й кажа точно къде да търси.“
Сградите на отсрещната страна на улицата имаха безлични фасади. Всички бяха тъмни, с изключение на една. Пред входа имаше телефонна кабина.
Джак въздъхна с облекчение и изскочи от парка.
След няколко секунди започна да ругае. Проклетият телефон не приемаше монети. Беше направен само за карти. А Джак нямаше карта. Мразеше ги, защото неведнъж му бяха пробутвали фалшиви. Той се обърна.
И видя надписа над единствения светъл прозорец. Там с готически букви и със златиста боя бе написано:
4
Гражданите на Сингапур и на Съединените щати споделят наивната представа, че законите на правосъдието са абсолютни. Но тъй като бяха британци, господата Куинт и Клагарт мислеха другояче, съгласявайки се със снизходителния съдия. Моментът беше подходящ за тях да имигрират в някоя слънчева, далечна страна.
След спешна консултация двамата адвокати избраха Сингапур. Според тях климатът там беше мек, културата — успокояваща реликва от британската колониална епоха, алкохолът — евтин, самият остров, макар и неприятно придирчив по отношение на плътските страсти, се намираше наблизо до възможностите за развлечения, предлагани в публичните домове с млади момчета в Банкок.
Заселиха се в Сингапур и бързо създадоха доходна адвокатска практика, обслужваща дискретните потребности на емигранти и изгнаници като тях.
Една вечер Куинт вдигна наздравица:
— Добрите умират млади.
— Ad vitam aeternam1 — отвърна Клагарт и двамата чукнаха чаши.
Беше се мръкнало и часът за вечерната почерпка наближаваше. Куинт седеше сам в кантората и довършваше писмо до малка, но нарастваща група чуждестранни приятели. Писмото известяваше, че втори интерактивен диск, съдържащ интересни сцени от сингапурската култура, може да се купи за сто английски лири, внесени по сметка 50–7685 в „Банко Родригес“ на Каймановите острови и така нататък.
Като странична дейност към адвокатската практика на Куинт и Клагарт търговията с дискове се оказа изключително доходоносна. Куинт ги купуваше по двайсет и пет сингапурски долара, или около дванайсет лири стерлинги, и ги продаваше по пощата за шест пъти по-голяма сума. Като виждаше как клиентите му във Великобритания поръчват продукта, Куинт подозираше, че му е определил твърде ниска цена.
Създаден като ученически проект от малчугани с розови бузки от политехническото училище в Темасек, въпросният диск се казваше „Младежка престъпност“. Прелестно искрената и добронамерена мултимедийна програма имаше за цел да образова сингапурските деца за печалните последици от младежката престъпност.
Какви последици? Ами, налагане с бамбукова пръчка, разбира се.
Интерактивният програмен продукт на учениците съдържаше уникални кадри на истински сингапурски бой с пръчка. Заснет в затвора, филмът показваше полугол затворник, който лежи по корем. После следваше удар с прословутата сингапурска бамбукова пръчка, писък и поява на кървяща рана. До гърчещата се жертва стоеше лекар, готов да окаже помощ, ако сърцето на затворника спре, както понякога се случваше по време на тези ориенталски изтезания. Сцената беше средновековна, достойна за Светата инквизиция, изключително жестока и показваше невъобразимите страдания, причинени от напоена в солена вода бамбукова пръчка, дебела два сантиметра и половина. „Идеално“ — помисли Куинт, когато за пръв път видя видеофилма. За познавачите дискът носеше изключително приятна тръпка на похотлива наслада. Сред сродните на Куинт и Клагарт души имаше значителен брой почитатели на тези неща и дискът мигновено стана търсена стока…
На вратата се позвъни. „По дяволите! — помисли си той. — Забравих да заключа.“ Някакъв човек мина през чакалнята и се отправи към вратата на кабинета му. Не, това нямаше да стане. Независимо дали беше клиент или не, човекът трябваше да дойде в работното време, а не когато си иска.