— Ченге ли?
— Влязохме в чужда къща. Ако е някое любопитно ченге… Той задъвка долната си устна. — Могат да ни пипнат за скитничество.
— Не пречим на никого… какво ти скитничество? Чък не слушаше. Той извади нещо от задния си джоб и го бутна в ръката на Мег.
— Прибери го в панталона си. Ако е ченге, не трябва да го намира у мене.
— Какво е това?
— Нож, глупачке! — Той отиде до вратата и леко я отвори. Мег го видя как излиза и спира в началото на стълбите.
Тя се загледа в кокалената дръжка на ножа и в хромираното копче и го натисна с пръст. Сепна се, когато чу щракването и изскочи блестящото острие, дълго три инча. Нямаше представа как да го прибере обратно, затова стана, пресече стаята и скри ножа под куп плесенясали тапети. После отиде при Чък. Той й махна да мълчи. И двамата стояха неподвижни и се ослушваха. Мег чуваше единствено бързото биене на сърцето си.
— Ще сляза долу — прошепна Чък.
Тя го хвана за ръката.
— Не!
Не стана нужда да го убеждава повече. Стори й се, че и той е уплашен също като нея, и тя леко се разочарова. Продължиха още известно време да стоят и да се ослушват и тогава чуха стъпки в стаята, вляво от салона. После някаква смътна фигура влезе в салона. Видяха червеното огънче на цигара и Чък си отдъхна. Разбра, че който и да е неканения посетител, не е ченге. Ченгетата не пушат, когато са на работа.
— Кой е там? — попита, а за Мег гласът му прозвуча рязко и грубо.
За момент настъпи тишина. Те виждаха как призрачната фигура стои неподвижна, после ги заслепи лъч от силно джобно фенерче, и двамата неволно се отдръпнаха. Лъчът се задържа върху тях секунда-две и след това угасна, като ги остави заслепени.
— Донеси ми ножа — прошепна Чък.
Мег се запрепъва из стаята, изтича до купчината тапети и откри ножа.
— Видях, че вратата е отворена — каза мъжът отдолу, когато Мег се върна — и влязох.
Чък стисна дръжката на ножа с горещите си изпотени пръсти.
— Тогава си излизай — изръмжа той. — Ние сме първи и правото е наше. Чупи се!
— Мястото е достатъчно за всички, нали? Имам храна. Не ми се яде сам.
Мег чу как червата й къркорят. При мисълта за ядене устата й се напълни със слюнка. Тя стисна Чък за рамото. Той загря. И той като нея умираше от глад.
— Мислех, че си ченге — каза. — Качвай се.
Те видяха как мъжът излезе от салона, отиде в стаята и се върна с раница. Започна да се изкачва по стълбата, като си светеше с фенерчето.
Чък го зачака с ножа в ръка, а Мег избута обратно в стаята. Тя се спря на вратата и сърцето й биеше неспокойно, когато мъжът се изкачи.
Чък се взря в него. Всичко, което успя да види, беше високата му фигура — с една глава по-висок от него, но строен и не толкова широкоплещест. Не е много силен, реши Чък и малко се успокои.
— Я да те видя — каза той грубо. — Дай ми фенера.
Мъжът му го подаде. Чък го взе и освети лицето му.
Мег се вцепени, като го видя. Беше индианец от племето семиноли. Беше срещнала няколко такива индианци по пътя след Джаксънвил и разпозна гъстата синкаво-черна коса, тъмната кожа, високите скули и малките черни очи. Беше 23 — 24 годишен, хубав, но застиналото му безизразно лице и спокойствието му я караха да се чувства неловко. Носеше жълта риза на бели цветя, тъмносин панталон, а кафявите му крака бяха обути в сандали с въжени подметки.
Стоеше неподвижно, за да даде на двамата възможност да го огледат. На светлината на фенерчето на Мег й се стори, че очите му пламтят.
— Кой си ти? — попита Чък и насочи лъча към земята.
— Името ми е Поук Тохоло — каза мъжът. — А ти?
— Чък Роджърс… а това е моето момиче — Мег.
— Хайде да ядем.
Чък освети пътя към стаята. Мег вече беше влязла и седеше до раницата си, а стомахът й се свиваше от глад.
Поук стовари раницата си на земята, клекна, отвори я, извади две свещи, запали ги и ги залепи на пода. После извади печено пиле и няколко парчета шунка от найлонов плик.
— Ей! Откъде си взел всичко това? — ококори се Чък. Не можеше да си спомни кога за последен път беше ял пиле.
Поук го погледна.
— Какво те засяга?
Раздели сръчно пилето на равни части с нож с кокалена дръжка.
Ядоха, без да разговарят, с настървение и с удоволствие. Мег забеляза, че той поглежда Чък, но нито веднъж не погледна към нея.
Когато свършиха, Чък се облегна на лакти.
— Приятел! Беше страхотно! Накъде си тръгнал?
Поук извади пакет цигари.
— Парадайз Сити. А ти?
— Маями вероятно.
Запалиха цигари от свещите.
— Имаш ли работа? — попита Поук. Седеше с кръстосани крака и с ръце на коленете.
— Ще намеря нещо.
— Така ли мислиш? — Поук го погледна. — Ченгетата не си падат по безделниците.