Като го видя, Лепски изпъшка. Да не би този глупак да се е шубелясал! — ядоса се той.
Лепски стоеше в сянката на една арка, откъдето се минаваше за най-добрите ресторанти покрай брега. Миризмата на пържена риба изостри глада му. Разбра, че не бе ял нормално от петдесет часа.
Насочи вниманието си отново към Бранзънстейн. Какво му ставаше на този мерзавец? Държеше се като човек, който за първи път се появява на телевизионния екран.
Най-сетне Бранзънстейн се обърна и погледна към сергиите. Лепски го видя как се вцепени, втренчи се, извади носната си кърпа и попи челото си.
Това бе най-зле изиграното представление, което Лепски бе виждал: той така привлече вниманието на туристите, че мигновено стотици очи се насочиха към него.
Лепски тихо изруга.
Поук Тохоло се бе навел над щайга с портокали. Джъпитър Луси се пазареше с един клиент, който искаше по осем щайги портокали на ден за Испанския хотел. Спорът се ожесточи. Това не засягаше Поук. Той си погледна часовника. Досега Чък би трябвало да е събрал пликовете.
Но можеше ли да му вярва?
Пет плика… две хиляди и петстотин долара. Взе един портокал и го смачка замислено. Идеята му бе добра, но цветът на кожата му го принуди да използва Чък и момичето. Знаеше, че така парите му са винаги в опасност.
Спомни си момента, когато чакаше Чък да му донесе парите. Внезапният страх и шок, изписан по лицето му, когато застана на вратата, подсказаха на Поук, че той може и да го измами.
Колко лесно ще е за Чък да отпътува с колата и с всичките пари.
Поук почувства как сокът от портокала се стича по китката му. Беше го смачкал, докато мислите му го измъчваха. Хвърли го и изтри ръце в панталона си.
Луси и клиентът бяха приключили със сделката. Вече се усмихваха и си стискаха ръцете.
Поук погледна през оживения кей към мазната вода на пристанището. Нефтените петна бяха образували дъга. Тогава видя Бранзънстейн.
Веднага позна дебелия хубавец. Когато работеше като барман в Клуб 50, трябваше да понася арогантността и покровителствената му толерантност към индианците. Бранзънстейн винаги се беше отнасял любезно към него и това го обиждаше повече, отколкото отношението на другите членове на клуба. Беше чул как надуто им обяснява: „В крайна сметка и индианците са хора.“
Спомни си как веднъж Бранзънстейн високо говореше на Джеферсън Лейси, който презираше цветнокожите:
— Трябва да признаеш, че са трудолюбиви и работоспособни. Представяш ли си как ще съществува този клуб без тях? Харесвам ги. Те са добри хора. Какво толкова? Слушай, Джеф, твоите аргументи са глупави, честно казано. Да направим индианците „членове“ на клуба? Не бихме искали да дойдат негри, нали?
Със затаена омраза Поук следеше неестествените реакции на Бранзънстейн.
Семейството на Тохоло беше католическо. Преди да напусне дома си, Поук винаги ходеше на неделна литургия. Коленичил в слабо осветената църква с вдъхващите благоговение трепкащи свещи, наблюдаваше баща си, докато се преструваше, че се моли с долепени длани. Баща му гледаше към олтара и спокойствието, изписано по лицето му, го изпълваше с отчаяние. Той никога нямаше да почувства такова спокойствие.
Спомни си една сентенция, която цитираше свещеникът в една скучна проповед.
„И тогава дойде целувката на Юда: с времето тя стана символ на предателство“.
Поук видя как Бранзънстейн гледа право в него и разбра, че го е познал. Забеляза го как изтри с кърпа лицето си и се досети, че го е предал.
Извратените му мозъчни клетки заискриха като пламъка от експлодирала сигнална лампа.
Той се огледа бързо наляво и надясно като диво животно, предусетило опасност. Инстинктивно почувства, че скрита някъде, полицията чака този сигнал.
Джъпитър Луси вписваше покупките. Купувачът си тръгна, доволен от сделката.
Лепски видя Бранзънстейн да маха с кърпата. Значи индианецът беше Тохоло! Той включи предавателя.
В същия момент Поук плъзна ръка под сергията и кафявата му ръка стисна 38-калибровата автоматична пушка.
Тънките му устни се отвориха и той се озъби свирепо.
Луси погледна нагоре и видя побъркания, ужасяващ израз върху лицето на Поук, изпусна тетрадката и се покри.
Лепски докладва:
— Бранзънстейн разпозна Тохоло. Готови за действие.
Бранзънстейн бе сторил каквото му каза Лепски. Той си тръгна. Леко трепереше, все още уплашен. Сега полицията да се оправя. Никога повече няма да се навира в нищо подобно. Но докато вървеше, изведнъж разбра, че ще може да разказва тази история със седмици. Представи си как ще реагират приятелите му, като им разправя, че е помогнал за залавянето на Екзекутора.