Веднъж, когато тя пак мълчеше така, той внезапно запита враждебно:
— Знаеш ли кой разби стъклото на твоя амулет, на твоята месуза? Аз. Ето, с тая ръка. И цистерните на твоя раби Ханан пак аз заповядах да ги засипят. Тъй да знаеш!
Тя не отвърна нищо. Той дишаше тежко, стана, отдалечи се на няколко крачки, върна се, седна отново до нея, заговори за друго. Прекъсна се сам. Поиска да се извини. Тя нежно сложи ръка на устата му.
Колкото и да мразеше чуждото в Рахел, Алфонсо знаеше, че е запленен от нея, и то завинаги.
— Et nunc et semper, et in saecula saeculorum, amen39 — промърмори богохулно на себе си той.
Проиграл бе спасението на своята душа; защото сега вече беше наясно, че никога не ще може да спечели Рахел за християнската вяра. И се бе примирил с това. Престана да излиза от омагьосания кръг, в който сам се беше заточил, упорито се затвори в своя грях.
Каноникът дон Родриге не говореше вече с него за Галиана. Не би имало и смисъл; бяха си казали всичко, което човек може да каже другиму по такива въпроси. Но при все че смяташе своя грях за кралска привилегия, която никой свещенослужител няма право да му оспори, угнетяваше го безмълвната скръб на тоя мъж, на неговия приятел; често мислеше как би могъл да му засвидетелствува своята обич и признателност.
Без да взима мнението на архиепископа, той издаде указ, с който премахваше в своите земи испанското леточисление и го заместваше с римското, възприето от целия останал Западен свят.
Признателен и доволен в своята укорна печал, дон Родриге одобрително каза:
— Правилно постъпи, дон Алфонсо.
Тъй като архиепископът не се осмеляваше да кори краля за разпътното му поведение, толкова по-буйни бяха словата, с който порица указа за датирането на писмата. Той укори Алфонсо, че без да е необходимо, а просто за да спести малко замисляне на неколцина чужденци, е пожертвувал една от най-важните привилегии на испанската църква. Никой от неговите предци нямало с толкова лека ръка да захвърли едно тъй ценно богатство. Алфонсо знаеше, че не указът, а Галиана разпалваше тъй яростта на архиепископа и затова строго постави намясто укорителя. След като той, Алфонсо, бил принуден да отхвърли някои несправедливи искания на папата, радвал се, че може да угоди на светия отец в едно такова маловажно нещо. Освен това Рим имал право. Истинска надменност, и то чужда на християнския дух, било испанците да водят леточислението си според най-великото събитие от своята собствена история; колкото и важна да била датата, когато император Август им дал граждански права, трябвало да се признае, че Рождество Христово било далеч по-значително събитие за целия свят, следователно и за Полуострова.
Ала радостта от удовлетворението, което бе доставил на загрижения дон Родриге, не продължи много. Грехът, който беше заключил в гръдта си, не преставаше да гнети Алфонсо. Един ден, след утринната литургия, той запита изненадания капелан на кралския замък:
— Кажи ми, достопочтени братко, какво е всъщност грях?
Свещенослужителят, още сравнително млад човек, бе поласкан от необикновения въпрос на дон Алфонсо.
— Позволи ми, господарю — отвърна той, — да ти цитирам мнението на свети Августин. Грях — според неговите думи — е извършването на постъпки, за които човек знае, че са забранени и нему е предоставена свободата да ги извърши или да се въздържи.
— Благодаря ти, достопочтени братко! — отвърна кралят.
Размишлява дълго над определението на великия църковен отец, сетне сви рамене и си каза, че и без това чрез кръстоносния поход грехът му, ако изобщо е грях, ще бъде опростен.
— Макар че никой не смееше да хули краля открито, все пак носеха се множество злобни слухове. Градинарят Белардо разказа на Алфонсо, че зли хора наричали — нашата господарка доня Рахел — дяволско изчадие и твърдели, че била омагьосала краля.
Тия слухове само още повече затвърдиха решението на Алфонсо да отстоява любовта си към доня Рахел. Сега вече той направо държеше тя да минава в открита носилка краткия път от Галиана до кастильо Ибн Езра. Случваше се тогава някои да й се хилят право в лицето, а един или друг да подвикне: „Дяволско изчадие, вещица такава!“ Но Рахел никак не приличаше на пратеничка на ада; сега вече момчешкото у нея почти се беше загубило, придобила бе нова, одухотворена, съдбовна красота и всички виждаха това. Единици бяха ония, които я хулеха; повечето люде не намираха чудно, че кралят бе избрал за своя приятелка тая изключителна хубавица, намираха го за правилно.
— Хей, Хубавице! — викаха й те, радваха й се и я зовяха La Fermosa, Красавицата, и пееха дружелюбни, прочувствени, възторжени романси за взаимната любов между нея и краля.