Дон Мартин беше близък приятел на краля. Той положително му внушаваше най-настойчиво, че трябва да изкупи греха си, загдето бе издигнал на такава висока длъжност евреина Ибн Езра, като принуди най-сетне евреите да плащат десятък на църквата.
Но външно Йеуда прояви увереност.
— И този път нечестивецът ще успее толкова, колкото и по-рано — каза той. И продължи: — А освен това не е ли под мое ръководство всичко, що се отнася до данъците? Позволи ми аз да отговоря на посланието на архиепископа.
Това съвсем не се хареса на дон Ефраим; той не искаше да предостави на тоя Йеуда нито едно от делата си.
— Далеч съм от мисълта — вежливо отклони той — да стоварвам на плещите ти допълнителни тежести, господарю и учителю мой Йеуда. За друго бих искал да поговоря смирено с теб от името на алхамата. Великолепието на твоя дом, изобилието на благата, с които те е благословил бог, славата, с която те е дарил чрез милостта на краля към теб, са трън в очите на всички завистници на израилевия народ и се впиват постоянно в злото сърце на архиепископа. Ето защо аз отново и най-настоятелно предупредих алхамата всички да се държат така, че да не привличат вниманието върху себе си и да не дразнят злодейците с блясък. Бъди милостив и не ги дразни и ти, дон Йеуда.
— Разбирам опасенията ти, господарю и учителю мой, дон Ефраим — отвърна Йеуда, — но не ги споделям. Моят опит ми е показал, че видът на силата внушава страх. Ако бих проявил слабост или пък скромност, това би направило архиепископа още по-дързък спрямо мен и спрямо вас.
Следната събота дон Йеуда отиде в синагогата.
Бе поразен колко гола и празна изглеждаше вътрешността дори на тая най-голяма светиня на испанското еврейство; и тук дон Ефраим не допускаше разкош. Наистина, когато разтвориха светото книгохранилище за скрижалите, гдето се съхраняваше тора, арон акодеш, тогава оттам засияха и заблестяха свещените емблеми, с които бяха украсени свитъците на писанието, скъпите везани покрови, искрящите златни подноси и венци.
Призоваха дон Йеуда да прочете седмичния откъс от писанието. В него се разказваше как някакъв езически пророк, Валаам, се готвел да прокълне народа на Израил, ала бог го принудил да благослови неговия народ и езическият пророк прогласил:
„Колко прекрасни са твоите шатри. Якове, твоите скинии, Израиле; като долини са се разпрострели; като градини по речни брегове; като алойни дървета, засадени от Цехова; като кедри покрай водите… Ще изядеш народите езичници, твоите врагове, ще строшиш костите на ония, които те преследват.“
Йеуда прочете стиховете с предписаната стародавна монотонна напевност, четеше с усилие, може би на едното или другиго произношението му се стори странно, дори смешно. Но никой не му се присмя за това. Обратното, тия евреи — мъже и жени от Толедо — го слушаха, изпълнени с почит, и вълнението на дон Йеуда завладя и тях. Тоя човек, когото съдбата в ранна младост беше направила мешумад18, се беше завърнал доброволно, смирено в съюза на Авраама, и той, който имаше толкова власт в ръцете си, ще спомогне да се изпълнят и за тях благословиите божи, за които четеше.
Тъкмо сега, когато можеше открито да изповядва юдейската вяра, за Рахел стана още по-трудно от преди да се чувствува еврейка. Често четеше тя от великата книга, с часове седеше отдадена на копнения и потънала в размисъл пред историите, разказани там за делата на дедите, царете и пророците. Мощното, възвишеното, дълбоко благочестивото, което се описваше там, а също и слабото, дребното, дълбоко порочното, което не бе прикривано — всичко оживяваше в нейното въображение и тя беше горда и щастлива, че произхожда от такива праотци.
Но въпреки че твърдо, честно беше решила да се влее сред живите евреи, които я заобикаляха тук, в Толедо, към тях тя изпитваше малко привързаност.
За да опознае по-добре своя народ, тя често отиваше в еврейския квартал, в Худерия.
При тия разходки взимаше обикновено със себе си дон Бенямин Бар Абба, млад роднина на старейшината на еврейската община.
В кастильо Ибн Езра Бенямин беше въведен от каноника Родриге. Той бе един от неговите ученици, един от преводачите в неговата академия.