А Хуан Веласкес пееше за подвизите и за смъртта на маркграфа Ролан от Бретания; за това, как в долината Ронсевал той устоявал с една безнадеждно малка дружина срещу цяло море от езичници и как приятелят му Оливие го съветвал да надуе могъщия си рог Олифан и да призове обратно войската на великия император Шарл. Как Ролан не послушал другаря си, как неговите рицари извършили нечувано смели подвизи и как един след друг били убити. И как Ролан, сам ранен, броди из бойното поле и събира труповете на своите мъртви паладини34, за да ги отнесе за последна благословия на архиепископа Тюрпен. И как накрая, твърде късно, Ролан тръби с чудотворния си рог, от който проехтяват планини и долини. И как бива ранен за втори път, сега вече тежко, и дошъл на себе си след продължителна несвяст, вижда, че е единственият жив на бойното поле, осеяно с трупове. Той забелязва как смъртта приближава, как се спуска от главата към сърцето му. Тогава с усилие бърза да се довлече до един смърч, ляга на зелената трева с глава на юг, към Испания, към врага и вдига дясната си ръкавица нагоре, към бога. И светият архангел Гавраил взима ръкавицата от ръката му.
Рахел слушаше прехласната, удивена като дете. Ала след това се позамисли и каза, че не можела да разбере едно: защо героят Ролан не е протръбил навреме със своя рог; нали тогава той и неговите рицари щели да победят врага и да останат живи и невредими. Това твърде трезво възражение развали настроението на краля. Ала след това Рахел замоли певеца да повтори стиховете за смъртта на Ролан, вълнение и въодушевление сияеха в нейните очи и Алфонсо бе сигурен, че най-сетне величието на рицарството е намерило отклик в душата й.
Това се потвърди и от подаръка, който тя му донесе и за който вече му беше загатвала: арабски рицарски доспехи.
Те бяха от великолепна, синкавочерна стомана и въпреки множеството си подвижни части, леки и елегантни, прекрасно творение на човешката ръка. Светлите очи на Алфонсо сияеха. Тя му помогна да облече Доспехите. Това беше мъжка работа, не му допадна, че тя помагаше. Но не можа да намери у себе си сили да я отпрати.
Тъй, с шеговити забележки, но и с явно въодушевление тя подреди снаряжението му. И ето, той застана пред нея тъмносинкав и героичен, подвижните пластинки на желязната му ризница гъвкаво се издигаха над силната му, дишаща гръд, сияйно блестяха очите му през отворите на наличника. Тя плесна с ръце и с детински възторг извика:
— О, любими, ти си едно от истинските големи божи чудеса!
— И почна да снове е танцови стъпки из стаята, да го обикаля и напевно да произнася арабските стихове:
Той я слушаше усмихнат, дълбоко възрадван. Никога досега не му беше пяла бойни стихове. Но ето че бе постигнал това. Тя вече чувствуваше какво значи воин. И сега вече той можеше да й заговори за онова велико и свещено нещо, което ще я свърже с него завинаги.
Запита я направо не би ли желала да чуе заедно е него една литургия.
Тя вдигна очи. Не го бе разбрала. Може би това беше една от неговите странни шеги. Усмихна се колебливо. Усмивката й го огорчи. Ала той бързо се съвзе и с детинска сериозност каза:
— Виждаш ли, моя любима, ако приемеш кръщението, ти ще спасиш не само твоята душа, а ще спасиш от тежък грях и мене. И тогава ще можем да останем заедно завинаги — без грях и без разкаяние.
Но го каза с толкова набожност и непрестореност, че я трогна.
След това обаче до съзнанието й достигна целият мрачен смисъл на неговите думи и тя почувствува жестоката обида. Той не бе доволен от онова, което му даваше тя; с войнствената си недалновидност и ненаситност искаше да я лиши и от безсмъртното наследство на дедите й. Та нима не му бе достатъчно, че тя навличаше върху себе си божия гняв, като говореше, ядеше, къпеше се и спеше с неправоверния? Живото лице на Рахел не скри цялата и болка и обида.
Алфонсо неумело се опита да я убеди. Нейният отпор бе кротък, мълчалив и решителен.
Ала тя знаеше, че той е свикнал да води упорито борба, че няма да се откаже от намерението си и макар да бе сигурна в своята вяра, потърси поддръжка при своите, при баща си и при Муса.