Съобщи на баща си, че Алфонсо настоява тя да Приеме кръщението. Дон Йеуда побледня като платно. Тя каза тихо:
— Моля те, татко, не ме оскърбявай със страх. Нали самият ти ме научи, че съм от рода Ибн Езра и че имам дял във великата книга. Аз го разбрах.
И с Муса поведе напълно откровен разговор. Каза му, че се страхува от упоритата борба, която й предстои.
Хванал ръката й, Муса й разказа за пророка Мохамед и неговите жени еврейки. Отначало Пророкът искал да спечели евреите с добро за своето откровение. Но тъй като те се противели, повел срещу тях борба с меч и избил много евреи. През един от походите му в неговия стан попаднала някаква еврейска девойка на име Зайнаб, чиито баща и братя били избити от мюсюлманските воини. Зайнаб признала, че няма друг бог освен Аллах, започнала да ласкае Пророка и с думи, и с движения, преструвала се на влюбена в него и той я харесал, и спал с нея, и я завел в своя харем, и я предпочитал пред останалите си жени. И Зайнаб го запитала какво обича да яде най-много, и той отговорил: „От плешката на младо агне“. Тогава тя опекла едно агне за него и за приятелите му, и те яли; но плешката на агнето Зайнаб намазала със сок от силна отрова. Един от приятелите на Мохамед ял оттам и умрял. Самият Пророк изплюл още първото късче, което вкусил; но заболял и той. Еврейката Зайнаб обяснила, че искала да даде на Пророка възможност да докаже, че е любимец на Аллаха. На такъв никаква отрова не можела да навреди; ако пък не бил любимец на Аллах, тогава заслужавал да умре. Някои казват, че Пророкът й простил, други, че я осъдил на смърт.
Градът Кайбар, населен почти изключително с евреи, се съпротивлявал особено упорито срещу Мохамед. Повечето мъже от Кайбар загинали в борбата; останалите, шестстотин на брои, Пророкът заповядал да обезглавят, щом градът паднал в ръцете му. Между пленените жени имало и една на име Сафия; мъжът й загинал в боевете, баща й бил обезглавен. Сафия нямала и седемнадесет години и била толкова красива, че Мохамед я приел в харема си, при все че друг мъж преди него вече я бил опознал. Обичал я много, прекланял коляно, за да може тя да се качи по-лесно на камилата, обсипвал я с дарове, не й се наситил до смъртта си; тя обаче го надживяла с четиридесет и пет години.
Тъй разказваше Муса.
— Значи, тези жени са се отрекли от Адонай? — запита Рахел.
— Ако учението на Мохамед беше възхитило девойката Зайнаб — отвърна Муса, — тя едва ли щеше да прави опит да го отрови. А що се отнася до Сафия, тя завещала богатството си на свои роднини, които останали юдеи.
След малко Рахел запита:
— Ти често говориш без дължимата почит за Пророка. Защо си останал тогава привърженик на исляма, чичо Муса?
— Аз вярвам в трите религии — отвърна Муса. — Всяка от тях си има своите добри страни и всяка учи на неща, които разумът се противи да повярва.
Той беше пристъпил към писмения си пулт, рисуваше небрежно кръгове и арабески и подхвърли през рамо:
— Дотогава, докато съм убеден, че вярата на моя народ не е по-лоша от тая на другите, бих се отвращавал сам от себе си, ако напусна общността, сред която съм се родил.
Говореше спокойно, без да повишава глас, и думите му проникваха до самото сърце на Рахел.
Когато остана сам, Муса се приготви да поработи още над своята „История на мюсюлманството“. Ала работата не му спореше, замисли се над онова, което бе казал на Рахел, удивяваше се сам с колко силни думи си бе послужил, не можеше да съсредоточи мислите си върху своето произведение.
Вместо това пишеше стихове:
Дон Родриге не обичаше да говори за божията милост, която се спускаше над него, за минутите на екстаз, за плодовете на аскетичния си живот. Пред външния свят той предпочиташе да се представя като изследовател, като учен. И с това всъщност не заблуждаваше никого. Защото, въпреки цялата си благочестивост, той бе фанатично овладян от силния стремеж към остра критична мисъл. Великолепната игра на разума го забавляваше и върховно удоволствие бе за него да преценява доводите за и против някоя теза, влизайки в спор със самия себе си или с други. Измежду своите съвременници богослови той най-вече почиташе Абелар35. Неговото учение, че ако се тръгне от философията на великите езичници, се стига по-лесно до евангелието, отколкото ако се тръгне от стария завет, не даваше мир на дон Родриге и той непрестанно се задълбочаваше в Смелото произведение на Абелар „Sic et Non“ — „Да и не“, — гдето бяха приведени текстове от светото писание, които си противоречаха; ала разрешаването на тия противоречия бе предоставено на читателя.
35
Петер Абелар (1079–1142) — философ рационалист; Поради критичното си отношение към светата Троица обявен през 1121 г. за еретик. — Бел.пр.