— Сигурно е така — каза каноникът, — но колко малко на брой ще са ония народи, които ще се съгласят да признаят, че времето им е минало.
— Ето например еврейския народ — продължи с наставнически тон той. — Това че столетие или две след появата на Спасителя те са се самозалъгвали, че свещените откровения на тяхната велика книга са още в сила и че царството им отново ще се въздигне, би могло в края на краищата да се разбере. Но ето вече повече от едно хилядолетие те живеят в нищета и все още не искат да разберат, че благословиите на Исайя са се изпълнили именно чрез появата на Спасителя. Те искат да надхитрят времето и въпреки цялата очевидност на нещата упорствуват в заблуждението си.
Той не поглеждаше нито Рахел, нито Бенямин, не проповядваше, а просто разговаряше с Муса, както философ разговаря с философ. Ала Бенямин забеляза добре накъде биеше той, как с невинна благочестивост и жестокост искаше да унижи в очите на Рахел нейното юдейство и Бенямин се отърси от своята унесеност и изведнъж стана словоохотлив:
— Но ние съвсем не искаме да надхитряваме времето, достопочтени отче — защити той вярата на Рахел и своята собствена вяра. — Обратното, ние знаем: времето не е против нас, а за нас. Ние не тълкуваме грубо дословно обещанието за победа, дадено ни в нашата книга. Не победи с меч са ни обещали пророците и не за такива победи копнеем ние. Не ни привличат рицари, оръженосци и обсадни машини. Тия победи не са крайни. Нашето наследство е великата книга. Две хилядолетия сме я изучавали, тя ни е сплотявала както в нищета и в изгнание, тъй и през дните на славата ни, единствени ние умеем да я тълкуваме вярно. Тя ни обещава победите на духа и от тия победи не ще ни лишат никакъв кръстоносен поход и никакъв джихад.
— Да — каза насмешливо и тъжно дон Родриге, — eritis sicut dii, scientes bonum et malum36; вие все още вярвате в думите на змията изкусителка от рая. И понеже вие, признавам това, сте надарени по-щедро от другите с ум, смятате се за всезнаещи. Ала тъкмо това високо самомнение ви заслепява и ви пречи да разберете очевидното. Месията отдавна е дошъл, времето е изтекло, благословът е настъпил. Всички го виждат, не искате да го видите само вие.
— Нима е настъпило времето на Месията? — отвърна с горчивина дон Бенямин. — Нищо такова не виждам. Не виждам да сте претопили мечовете си в плугове и копията — в лозарски сърпове. Не виждам Алфонсо да ходи на лов с халифа. Нашият Месия ще донесе на света истински мир. Какво знаете за мира вие? Мир, шалом: та вие не разбирате дори думата! Не можете да преведете дори думата на вашите неизразителни езици!
— Твърде войнствено се застъпваш ти за мира, драги ми дон Бенямин — опита се да го усмири Муса.
Ала Бенямин не го чу. Разпален от близостта на доня Рахел, той не знаеше спиране:
— Какво представлява вашият жалък Pax, вашата Treuga dei, вашата, клета Eirene37! Шалом, ето ви съвършенството, ето блаженството. И всичко, което не е шалом, е зло. На нашия цар Давид не бе дадено да построи храма, защото той не бе нищо повече от завоевател и велик цар. Дарен бе с тая милост едва Соломон, царят миротворец, защото при него всеки живееше спокойно под лозницата и смоковницата си. Осквернен, недостоен за господа е олтарът, над който е размахвано оръжие — ето нашето учение. А вие отдавате почит на вашия Месия, като превземате и разрушавате неговия град Ерусалим, града на мира. Ние сме бедни и голи, но глупците сте вие въпреки целия си блясък и въпреки великолепието на вашите оръжия. Нам е обещана тая страна, наша е тя. И понеже е писано така, вие воювате за нея, вие и мюсюлманите. Да не бе тъй сърцераздирателно, това би било направо смешно.
Разпалеността на младия човек направи каноника още по-кротък.
— Ти говориш за блаженство, сине мой — каза дон Родриге, — и го наричаш шалом, и твърдиш, че това било ваше наследство. Но и ние познаваме блаженството. Ние го наричаме иначе, но нима не е все едно какво име му даваме? Вие го наричате шалом, ние го назоваваме вяра, назоваваме го благодат. — И сега той, срамежливият, трябваше да признае, трябваше да изкаже гласно онова, което пазеше скрито в гърдите си. — Благодатта, сине мой, не е обещание за далечно бъдеще, тя е нещо съществуващо. Аз не съм красноречив като тебе, не мога да обясня благодатта. Тя не може да бъде достигната, нито дори доловена с напрежение на разума. Тя е най-големият божи дар. Нищо не можем да сторим за нея — освен да се молим.