Лорънс О'Брайън — Истанбулска загадка
Този роман е художествена творба. Описаните в него имена, герои и случки са плод на авторовото въображение. Всяка прилика с действителни лица, живи или мъртви, събития или местности е чисто съвпадение.
Можем да узнаем за края си още от началото.
Джон Денъм, 1615-69
1
Ледена пот избиваше по челото на Алек. Но той беше оптимист. И то твърде голям. Отвличането в ислямския свят почти винаги се правеше заради изнудване — така беше чувал. Но появата на огромния нож, с който можеше да се изкорми мечка, промени всичко…
Алек сломено поклати глава. Само преди час седеше щастлив в хотелската си стая — място, което сега оставаше недостижимо като детска мечта.
Сърцето му биеше лудо, сякаш щеше да изскочи. Той се огледа. Дали в тази зала с колони имаше още някой, към когото да се обърне?
Мъничкото като мънисто око на видеокамерата премигна. Алек потръпна, изпъвайки оранжевото найлоново въже, с което бе вързан за гладката колона. Въздух с дъх на плесен изпълни ноздрите му. Трепереше като трескав.
Когато преди час двамата мъже влязоха в хотелската му стая, той тръгна спокойно с тях. Каква глупост! Защо не изкрещя или не скочи през прозореца, след като срещна погледа на онова копеле, суров и непреклонен? А сега бе твърде късно…
— Пуснете ме! — извика той.
Гласът му отекна. Една ръка го хвана за рамото. Той мяташе глава на всички страни, изпружил врат. Въжето стягаше здраво глезените, коленете и гърдите му, спирайки дъха му…
Ножът проблесна зловещо във въздуха. Сега можеше да му помогне само молитвата, на която го научи майка му:
Agios o Theos, Agios Ischyros, Agios Athanatos, eleison imas![1]
Затвори очи. Тялото му сякаш се вледени. После върху гърдите му се стовари гореща вълна, разля се по нозете му и го погълна. Край него се надигна отвратителна воня.
И се възцари зловещо спокойствие.
Алек огледа старинната зала, запечатвайки в съзнанието си редовете с колони, подобни на гора. Входът, който откри, сигурно беше зазидан преди повече от петстотин години, още преди древният град Константинопол да падне под напора на мюсюлманската армия и името му да се промени на Истанбул. Там долу имаше съкровища, за които всеки директор на музей би дал живота си. Но сега му се искаше никога да не бе намирал това място…
Втренчи се в алуминиевите маси наблизо. Онова, което съзря върху тях, го ужаси.
Към него се понесе черна мъгла. Дали Шон ще разбере какво се е случило?
Agios о Theos, Agios…
Минута по-късно бликнаха два кървави фонтана, високи шейсетина сантиметра, от лявата и дясната му артерия. Плътта край тях грееше с копринен блясък. Гърдите на Алек потръпнаха, но очите му бяха затворени, а лицето му остана спокойно…
2
По улицата се посипаха натрошени стъкла. Четириетажната фасада на новия американски магазин за електроника се срутваше. Отекна глух тътен. Алармите се включиха в хор.
Прибирах се вкъщи. В петъчната вечер през август Лондон беше горещ и влажен. Тъкмо пресичах Оксфорд Стрийт, когато спрях по средата.
Към мен се носеше страховита маса от разгневени хора, размахали юмруци. Лицата им бяха забулени, а в погледите им искреше ярост. Изтръпнах… Дали градът щеше да избухне отново в пламъци?
Огледах се панически, забелязах една странична уличка с тухлени тротоари и хукнах към нея. Някакво момиче с розови кичури, бели обувки и яркозелена тениска стоеше насред улицата, вкаменено от ужас, отпуснало безпомощно ръце. Затичах към нея.
— Хайде! — извиках.
Тя ме погледна безизразно, все едно бях призрак, но тръгна с мен. Не трябваше да обръщам глава, за да разбера, че тълпата ни настига. Едва успяхме да се скрием в страничната уличка, когато те преминаха покрай нас. За миг помислих, че може да ни налетят, че ще трябва да браня девойчето до мен, ала те продължиха, скандирайки някакви лозунги със заплашителен ритъм, които почти не разбирах. Никога няма да забравя тези гласове. Защото тълпата не само плячкосваше, копелетата си бяха намерили и кауза, в името на която да вилнеят.
Някои от тях ни изгледаха свирепо, докато отминаваха, но за наш късмет ние не приличахме на набелязаните им мишени. Те преследваха символите на потисничеството. И изглеждаха като обезумели. След като всички изчезнаха, моята приятелка се розови кичури потрепери, а после побягна.
След вандалите останаха пищящи аларми и изпочупени витрини. Ала очевидно опасността беше отминала. Дали полицейската акция срещу една джамия си струваше всичко това?