Тя въздъхна и се наведе над олтара.
— Погледни горния камък. — Посочи към него. — Дебел е два сантиметра. Трябва да е най-финото парче мадагаскарски кварц в целия свят. Нямаме представа как е докаран тук. Приятелят ми го откри в наводнената шахта ей там. — Кимна към ъгъла на параклиса.
Наведох се към кварца. Плочата искреше като жива.
— Виждаш ли тези белези? — Тя прокара пръст по тънка сребриста линия върху плочата. Там имаше и други линии, гравирани сребърни нишки по целия олтар.
Тя прокара пръст по една от тях.
Погледнах отблизо. Някъде далеч чух вой на сирена. После внезапно секна.
— Това прилича на някакво очертание, на непонятна фигура — предположих аз.
— Мислим, че е Вечерницата.
Изабел прокара пръст по браздите. Едва различавах линиите, събиращи се в горния край на олтара.
— От онази страна. — Тя посочи към мястото, където стоях. — Има две везни и меч. Това е символът на Страшния съд.
Видях как гърдите й се надигат под тениската.
В този миг нещо припна по пода.
— Какво беше това?
Тя бързо се огледа.
— Просто тук гъмжи от паразити…
— Значи сме с компания — пошегувах се аз.
Тя отстъпи от олтара.
— Какво ти довери днес твоят приятел, професорът?
Разказах й само това, което споделих и с Питър преди.
Обясних й как съм стигнал до извода, че Алек е снимал в „Света Ирина“. А също и че в подземията на храма може да има всякакви съкровища, ако не са отваряни от векове. Обясних й, че има нещо подозрително в групата, която копае там. Обаче не споделих всичко. Запазих си един последен коз.
Когато приключих, тя отново повтори:
— Питър смята, че не е нужно да правиш нищо повече.
— Сигурен съм, че е така. Но какъв е този шум?
През стените на сградата гърмеше музика. Беше типично турска: бърза, жива, с извиващи се цигански ритми. Подхождаше на настроението ми.
— Нарича се фасил — турска музика от нощните клубове — поясни тя.
Сетих се за нещо, което ми спомена Бюлент. И за миг разбрах какво трябва да направим, за да подразним Питър.
— Знаеш ли, че довечера в „Света Ирина“ ще има концерт с изпълнения на Вагнер?
— И какво от това?
— Трябва да отидем, да се огледаме, ще кажем, че сме дошли за автографи или нещо такова. Страхотен претекст да се вмъкнем там… „Света Ирина“ ще бъде отворена, ще се съберат много хора.
Тя ме погледна недоумяващо. По напрегнатото й изражение виждах как пресмята възможностите, колебае се дали да не се опита да ме спре. Усмихнах й се. Мислех да отида в „Света Ирина“ на другия ден, но сега можех да убия два заека с един куршум. Трябваше да видя „Света Ирина“ възможно най-скоро.
Хората, които копаеха там, може би щяха да се уплашат от развитието на събитията. Вероятно щяха да затворят мястото, ако вършеха нещо нередно. Имаше и още една полза. Щях да разбера дали може да се вярва на Изабел, или цялото й съчувствие бе само игра, за да ме предразположи. Ако информираше шефовете си за плановете ми и те се опитаха да ме спрат, щях да съм наясно какво си е наумила.
Чу се оглушително бумтене. Сякаш идваше някъде под нас.
Бумтенето се усили, отекна из стаята, като че ли някой се опитваше да нахлуе с взлом. Изабел реагира като ужилена.
— Хайде! — изсъска тя. Хукна към другия край на параклиса. Изтичах след нея. Но там долу липсваше врата, нямаше откъде да излезем. Какво си мислеше да направи?
Когато стигна до ъгъла на параклиса, тя мушна нещо в част от стената, която изглеждаше като тухлена. Когато приближих до нея, с изумление видях, че тухлите са нарисувани… Trompe l’oeil[6]
Чух тъп звук. Бумтенето престана. Замести го мъртвешка тишина.
— Какво има тук?
— Подай ми ръка — помоли тя. Натискаше стената. Аз също натиснах, макар да не бях сигурен какво ще стане. Дали цялата стена щеше да се отмести?
— Мислиш, че са онези типове, които се опитаха да ни убият ли?
— Не знам — отвърна тя. — Но няма да чакам. — Погледна назад към вратата до стълбите.
С глухо скърцане в стената, където натискахме, се отвори врата. Беше висока само метър и половина, но достатъчно, за да се промушим. Ако не беше ми я показала, нямаше начин да разбера, че е там. Обля ме хладен въздух.
— Мислех, че няма да се отвори — обади се тя, след като мина. — Хайде, дръпни я зад себе си.
Затворих я внимателно. После се огледах. Горе, в края на високия и тесен коридор, където се намирахме, имаше малко прозорче. Лунната светлина осветяваше помещението с бледа светлина. Очите ми бавно свикнаха с полумрака.