Бляновете ми бяха прекъснати, когато Галсъм внезапно подсмъркна шумно и попита:
— Надушвате ли огън?
Сбърчих нос. Беше права. Миришеше на изгоряло.
— Да — съгласих се.
И се огледах…
48
Арап Анак се взираше през затъмнения прозорец на гарвановочерния си „Мерцедес 62S“. От уредбата тихо се носеше „Ездата на валкюрите“, точно както му харесваше. Климатроникът мъркаше. Електрическата прозрачна преграда между шофьора и задната част беше вдигната. Двойният турбо двигател VI2 се чуваше като далечен бриз. Със света всичко щеше да е наред, ако километражът в задната част не показваше нула километра в час.
Той притисна юмрук в черната кожена седалка. Щеше да закъснее. Мразеше да закъснява. Вината бе изцяло на онзи нов охранителен кордон в Сити.
В този момент телефонът в колата звънна. Арап заби пръст в бутона.
— Да. — Тонът му беше арогантен. Изобщо не показваше желанието му колите покрай него да се изпарят.
— Пакетите са доставени. — Малак изглеждаше нетърпелив.
— Много добре — отговори Арап.
И прекъсна връзката.
Сега последната стъпка щеше да е лесна. Той се усмихна. Вече не му пукаше за трафика. Всичко бе толкова близо и никой нямаше представа какво ще стане…
49
— Надявам се да не е сериозно — обади се Галсъм.
Бях станал от мястото си и се оглеждах.
От коридора пред залата се чу силен звук на аларма. Точно тогава Дейвид се появи на прага, махайки ни мудно. Трябваше нещо много по-сериозно от пожарна аларма, за да паникьоса този тип.
— Всички навън! — извика той.
Изнесохме се от залата под строй, като всеки пускаше другите пред себе си в едно страхотно шоу на британската вежливост. Отнякъде се носеше остра, задушлива миризма.
Като деца след Хамелнския ловец[7], малката ни групичка се повлече след Дейвид. Въведе ни в малка стая с дървена ламперия. Изглеждаше така, сякаш не беше използвана от Втората световна война: толкова стари бяха железните радиатори и двете дървени бюра, които почти я запълваха. Посочи ни малка врата в задната част на стаята. Преминахме през нея и поехме надолу, по дълъг облицован коридор от същата епоха.
Докато се мъкнех на опашката, трескаво премислях ситуацията… Дали беше заради нас, заради това, което правехме тук, или бях станал пълен параноик?
Няколко души се провряха покрай нас, бързайки в другата посока. Още аларми започнаха да се надвикват. В един момент, докато минавахме покрай огромно стълбище, което ми напомни за готически замък, надуших дим. Миризмата се засилваше. Лорд Енискери ни подкани да побързаме.
Усещането за сигурност, което изпитах след завръщането си в Лондон, се изпари.
Накрая стигнахме до старомоден асансьор в пуст коридор. Приличаше на съоръжение, ползвано от персонала в сградата. Взехме го до приземния етаж и няколко минути по-късно, минавайки по тесен бетонен коридор, излязохме през десет сантиметра дебела стоманена врата в просторно помещение. Това беше долната зала в морско сиво на Уестминстърската метростанция. Право пред нас се появиха матови ескалатори.
— Насам — посочи Дейвид. — Знам едно добро местенце за обяд.
— Не искате ли да разберете какво става? — попитах го.
— Сигурен съм, че за всичко това се грижат добри хора. Нашата работа е да продължаваме да вървим — извика той.
Лорд Енискери отклони поканата, ръкува се с нас и целуна ръка на Галсъм, преди да изчезне в тълпата.
В станцията не звъняха аларми, но докато стигнем до кръговата линия, две нива отдолу, тя беше препълнена с хора, подредени на перона рамо до рамо, всичките чакащи тихо. Атмосферата беше напрегната, но както обикновено, в метрото личните контакти се избягваха. Дори след като се качихме във влака, разговорите си останаха приглушени.
— Едно време това беше старата банка на Англия — обясни Дейвид петнайсет минути по-късно, докато ни въвеждаше в голяма кръчма с висок таван.
Слязохме от метрото на станция „Темпъл“, на две спирки от „Уестминстър“, и минахме по Флийт Стрийт, сред обедните тълпи студенти от Кингс Колидж, чиновници и бледи адвокати от различни адвокатски кантори. Нас четиримата ни настаниха в уединено сепаре в големия приземен ресторант.
Залата имаше сводест дървен таван. Беше украсена с тъмночервена тапицерия и лъскави месингови парапети, лампи с форма на рози, които приличаха повече на газени, и полирани дървени маси и столове, тъмни като нощта в сиропиталищата на Дикенс. Около нас сновяха сервитьори, а добре платени бизнесмени и адвокати обядваха с колеги или забавляваха клиенти със сметки за разходи.
7
Хамелнският ловец на плъхове — алюзия с немска народна приказка, в която флейтист подмамва децата до реката, за да се удавят. Флейтистът в легендата се асоциира със сериен убиец. Мотиви от нея се появяват в творчеството на Братя Грим и Гьоте. — Б. пр.