— Ще трябва да накараме някого да си поговори с него, при това бързо. — Лицето на Дейвид стана червено, почти мораво.
Сложих ръце на масата.
— По-добре е да престане да разпространява лъжи — заявих аз.
— Светът полудява — въздъхна Дейвид. — И това със сигурност няма да помогне. — Махна към телевизора и се отпусна в стола си.
— Трябва да тръгвам — обяви Галсъм. — Цялото това вълнение ми дойде в повече. — Стана, потрепери театрално, присви рамене, а после се наведе и целуна Дейвид по двете бузи. Повтори жеста си с Изабел и с мен. Докато се целувахме, тя прошепна: — Ще внимаваш, нали?
Изабел сигурно я чу, защото отговори рязко:
— Той умее да се грижи за себе си.
Галсъм измънка нещо в отговор и след секунда изчезна.
— Какво разбра от думите й за онзи символ? — попита ме Дейвид. — Всички тези глупости за мистичната игра върху дъска и за астрологичните карти?
— Не мога да споря с нея — отвърнах аз.
— Не й показа текста под символа — намеси се Изабел.
— Не. Беше на латински — отговори бързо Дейвид.
— Сигурна съм, че вече си го превел. Мисля, че помня повечето от него. Някъде там имаше fame ad mortem — „глад и смърт“, весела работа.
Дейвид се взира в нея няколко секунди.
— Предполагам, че няма да навреди, ако ти кажа. Все още не сме разбрали какво означава. — Погледна към стълбите, по които изчезна Галсъм. — Не исках да й кажа за това, докато не разбера какво мисли за символа. Един от нашите хора също смята, че е астрологична карта.
— Как се превежда латинският текст? — попитах аз.
Той си извади телефона и чука по него няколко секунди.
— По какъв нов път трябва да поемеш, ако отиваш от глад към смърт, но искаш да поемеш по всеки път само веднъж. Очевидно е това. — Говореше бавно, четейки от телефона си. После ме погледна и допълни: — Спори се дали път означава съдба, но това е всичко написано.
— Гърците са обичали добрите загадки — намеси се Изабел.
Дейвид кимна.
Явно беше, че някаква древна загадка нямаше да реши нищо.
— Какво ще стане с Питър? — попитах аз, обръщайки се към Изабел.
— Нуждаем се от доказателства — отвърна уморено тя.
— Струва ми се, че няма да направиш нищо с него — заинатих се аз.
— Успокой се, Шон. Такива неща отнемат време — обясни Дейвид.
Писна ми. Не стигахме доникъде. А отношението на Дейвид към Питър ми заприлича на това, когато върхушката стяга редиците си и отлага нещата, докато всички забравят за тях. Трябваше да се досетя…
Дейвид ме изгледа строго и продължи:
— Мисля, че с академичното си възпитание си научил нещичко за търпението.
Телефонът му звънна.
Когато го извади от джоба си, той свиреше „Владей, Британия“[8]. Последва едностранен разговор. Когато приключи, лицето му изглеждаше още по-зачервено.
— Беше министърът — информира ни той. Очите му не се откъсваха от Изабел. — Очевидно знаят всичко за твоя приятел. Каза да ти благодаря за услугата. — Усмихна й се едва-едва.
Изабел изглеждаше сломена.
— Това ли е всичко? — попитах аз.
Дейвид се втренчи в мен.
— Мистър Раян, ние наблюдаваме над три хиляди заподозрени за тероризъм само в Лондон. Това не е държавна тайна. До гуша сме затънали в заплахи тази година. Може да се каже, че точно сега има много скандали. Казах ви, нуждаем се от доказателства, не само от празни приказки.
— Трябва да тръгвам — надигнах се аз.
Дейвид изглеждаше разтревожен.
— Ами обядът?
— Хапнете и за нас.
Станах. Изабел също се надигна.
Дейвид й махна да приближи до него. Стисна й ръката, дръпна я до себе си и й прошепна, нещо в ухото. Когато приключи, тя отстъпи от него. Миг по-късно и аз му стиснах ръката. Той не се усмихна.
Щом излязохме в горещия следобед, Изабел се огледа и зави наляво. Небето над нас се спускаше като тъмносива мъгла. Тъмен облак бе похлупил града. Бях бесен… Опитът ни да разследваме Питър се оказа пълен провал. А по телевизията Кайзер твърдеше, че ръкописът е негов.
— Какво ти прошепна? — попитах аз, щом я настигнах.
— Каза, че не трябва да се забърквам с теб.
50
Момчето бе едва на дванайсет, но баща му реши да го доведе. Синът щеше да продължи в университета. Вече показа голям талант. А това щеше да бъде най-голямата демонстрация на мюсюлмани във Великобритания. Тяхното време идваше. Това бе моментът, когато англичаните щяха да се стреснат и да започнат да внимават. Времето на сенките и гетата приключваше.