Тери Пратчет
Истината
Бележка на автора
Понякога съчинителят на фентъзи е принуден да изтъква колко странна е самата действителност. Похватите, с които жителите на Анкх-Морпорк се справят с проблема на наводненията (виж последната третина на книгата), са твърде любопитно подобни на възприетите от град Сиатъл, щат Вашингтон, към края на деветнадесети век. Сериозно ви говоря. Идете там да се убедите. И щом бездруго сте отишли, опитайте яхнията от миди.
Слухът плъзна из града подобно на необуздан пожар (който също честичко плъзваше из Анкх-Морпорк, откакто жителите му научиха смисъла на израза „застраховка срещу пожар“).
„Джуджетата могат да превръщат оловото в злато…“
От мълвата зажужа спареният въздух в квартала на алхимиците, където те от векове се опитваха безуспешно да постигнат същото нещо. Бяха убедени обаче, че ще се справят утре или най-късно следващия вторник, или във всеки случай до края на месеца.
Слухът накара и магьосниците в Невидимия университет да се позамислят. Те знаеха, че могат да превърнат един елемент в друг, стига никой да не е против обратното му превръщане на другия ден, но каква полза от подобни усилия? Освен това повечето елементи май бяха щастливи да си останат каквито са.
Мълвата направо прогори белязаните, подутите или напълно липсващите уши на членовете на Гилдията на крадците, които обичаха да поддържат в работно състояние взломаджийския инструмент. На кого му пукаше за произхода на златото?
„Джуджетата могат да превръщат оловото в злато…“
Стигна и до студените, но невероятно чувствителни уши на Патриция, и то бързичко, защото никой не оставаше задълго управник на Анкх-Морпорк, ако научаваше новините последен. Той въздъхна, записа си нещо и прибави листчето към купчината хартии.
„Джуджетата могат да превръщат оловото в злато…“
И островърхите уши на джуджетата чуха това.
— Можем ли, а?
— Да пукна, ако знам. Поне аз не мога.
— Ъхъ, ама ако можеше, нямаше да си признаеш. И аз не бих се издал, ако можех.
— А можеш ли?
— Не!
— Аха!
Слухът се промъкна до ушите на нощната смяна стражи, докато киснеха на студа при портата в десет вечерта. Охраната на портите в Анкх-Морпорк не беше тежко задължение. Състоеше се предимно от снизходително махане с ръка към всичко, което напира да влезе, но движението не беше особено оживено в тъмнината и ледената мъгла.
Гушеха се подслонени под свода на портата и си подаваха влажна цигара.
— Не можеш да превърнеш едно нещо в друго — заяви ефрейтор Нобс. — Алхимиците се мъчат от не знам си колко години.
— Общо взето, уменията им стигат да направят от някой кон дупка в паважа — отбеляза сержант Колън.
— Че аз нали за туй ти говоря — натърти Ноби. — Не става. Всичко опира до… елементите. Един алхимик ми обясни. Всичко е направено от елементи, нали така? Земя, вода, въздух, огън и… таковата, де. Всеизвестен факт. И всичко е смесено както си трябва. — Той потропа с крака в напразен опит да ги стопли. — Ако оловото можеше да се превръща в злато, всички с туй щяха да се занимават.
— Магьосниците го умеят — напомни Колън.
— А, магия… — намръщи се пренебрежително Ноби.
Голяма каруца изтрополи от жълтеникавата мътилка и мина под свода. Изпръска Колън, когато едното й колело нагази в локвите, присъщи за анкх-морпоркските транспортни артерии.
— Скапани джуджета — промърмори сержантът, но не прекалено гръмогласно, когато каруцата влезе в града.
— Доста от тях бутаха отзад — замислено проточи ефрейторът.
Каруцата зави тромаво зад ъгъла и се изгуби от погледите им.
— Сигурно щото са я претоварили със злато — изпръхтя Колън.
— Ха… Да, бе. Няма какво друго да е.
А мълвата стигна до ушите на Уилям дьо Слов и в известен смисъл там завърши пътят й, защото той си я записа старателно.
Това му беше работата. Лейди Марголота от Юбервалд му изпращаше по пет долара всеки месец, за да го върши. И вдовстващата дукеса на Куирм му изпращаше по пет долара. Както и крал Верънс от Ланкър наред с още неколцина видни особи от планините Овнерог. Също и серифът на Ал Кхали, макар че в този случай отплатата имаше формата на половин каруца фурми два пъти годишно.
Общо взето, беше доволен. Нужно беше само да напише много старателно едно-единствено писмо, да пренесе с търкане буквите от листа върху чемширена дъска, която му даваше гравьорът господин Крипслок от Улицата на хитроумните занаятчии. После плащаше на господин Крипслок двадесет долара, за да махне старателно излишното дърво около буквите и да направи отпечатъци върху хартия.