— Сър, нали в случая той е жертва?
— Един от хората ми се грижи за него.
— Значи не градските лекари?
Ваймс заби поглед в бележника си.
— Лекарите в този град — започна с безстрастен глас — са достойна професионална общност и не бих искал да прочета нито думичка, написана срещу тях. Но един от нашите служители случайно притежава… особени умения.
— Тоест може да различи лакът от задник?
Ваймс явно се учеше бързо. Седеше си със скръстени ръце и изписано по лицето равнодушие.
— Позволявате ли да попитам още нещо?
— Неудържим сте, а?
— Намерихте ли кучето на лорд Ветинари?
Отново никаква реакция. Но този път Уилям долови как зад маската се завъртяха няколко десетки зъбни колелца.
— Кучето ли? — повтори Командирът на Стражата.
— Струва ми се, че се казва Рошльо.
Ваймс го гледаше невъзмутимо.
— И май е териер — добави Уилям.
Дори едно мускулче не помръдна по лицето на Ваймс.
— А защо в пода стърчеше стрела от арбалет? — не мирясваше Уилям. — Трудно е да се обясни, ако не е имало още някой в стаята. Забила се е дълбоко, значи не е от рикошет. Някой е стрелял по нещо на пода. Дали нещото случайно не е имало формата на куче?
Нищо не помръдваше отсреща.
— Да не забравя и ментата — продължи Уилям. — Същинска загадка. Защо точно мента? После обаче се попитах — ами ако някой не е искал да го проследят по миризмата? Дали и той не е чул за вашия върколак? Ако разлее цял буркан с ментово масло, би могъл да го пообърка, нали?
Ето го трепването — Ваймс уж се загледа в някакъв доклад. „Джакпот!“ — мислено възкликна Уилям.8
Накрая Командирът на Стражата изрече с гласа на оракул, който проговаря веднъж в годината:
— Нямам ви доверие, господин Дьо Слов. Току-що проумях причината. Не само защото ще си имаме главоболия. Такава ми е работата, за туй ми дават заплата и получавам пари за поддръжка на бронята. Но се питам пред кого сте отговорен? Аз съм длъжен да обяснявам постъпките си, макар че дяволите ме взели, ако знам пред кого да се отчитам сега. А вие? Като гледам, можете да вършите каквото ви скимне.
— Сър, мисля, че съм отговорен пред истината.
— О, сериозно ли?! И как по-точно става туй?
— Извинете, не разбрах…
— Ако лъжете, истината идва ли да ви удари два-три шамара? Потресен съм. Обикновените хорица като мене отговарят пред други хора. Дори Ветинари се ослушваше… да, де, още се ослушва какво ще кажат гилдиите. А вие… вие отговаряте пред истината. Изумително. Ще ми кажете ли адреса й? Тя чете ли вестника?
— Има богиня на истината, сър — спомена Ангуа. — Ако не се лъжа…
— Едва ли се радва на мнозина поклонници — вдигна рамене Командирът на Стражата. Той се загледа в Уилям над върховете на събраните си пръсти и колелцата в главата му пак се завъртяха. — Да речем… Само да предположим, че ви попадне малка рисунка на куче. Можете ли да я отпечатате във вестника?
— За Рошльо си говорим, нали? — уточни Уилям.
— Можете или не можете?
— Убеден съм, че можем.
— Много сме любопитни да узнаем защо е излаял миг преди… случката — призна Ваймс.
— А ако го намерите, ефрейтор Нобс ще си побеседва с него на кучешкия език, нали? — подхвърли Уилям.
Ваймс отново заприлича на статуя.
— Ще се постарая да ви донесат рисунката до един час.
— Благодаря. Сър, а кой управлява града в момента?
— Аз съм просто ченге — отвърна Командирът на Стражата. — Не ме осведомяват по такива важни въпроси. Очаквам обаче, че ще изберат нов Патриций. Процедурата я има в градските закони.
— Кой може да ми ги изтълкува подробно? — упорстваше Уилям.
— О, господин Въртел е най-подходящ. — Този път Ваймс се усмихна. — Много е отзивчив, струва ми се. Желая ви приятен ден, господин дьо Слов. Сержант, нали ще изпратите господин дьо Слов?
— Искам да видя лорд Ветинари — заяви Уилям.
— Какво искате?!
— Не ви моля за нищо нередно, сър.
— Не може. Първо, той още е в несвяст. Второ, той е арестант при мен.
— Дори на адвокат ли не позволявате да се срещне с него?
— Младежо, негова светлост и без това е затънал в неприятности.
— А Дръмнот? Поне той не е арестант, нали?
Командирът на Стражата се озърна към сержант Ангуа, която вдигна рамене.
— Добре. Никой закон не го забранява, а не бива да тръгне мълва, че е умрял.
Ваймс взе фунията на разговорната тръба от бронзово-коженото устройство на бюрото си и се подвоуми.
— Сержант, оправиха ли проблема? — попита, без да се притеснява от присъствието на Уилям.
— Да, сър. Вече е абсолютно сигурно, че системата за пневматична поща и разговорните тръби са разделени и независими помежду си.