Погледът на госпожа Еликсирска предупреди Уилям, че всеки момент може отново да бъде подхваната темата за нощните му похождения в кухнята.
— Не одобрявам подобни разговори по време на хранене — съобщи тя с леден глас.
— Е, всичко е ясно — прозря господин Картрайт. — Прибрал се е и после са го отвлекли.
— А-а… Виждам и името на човека, който е нахлул в бижутерския магазин онзи ден — промълви Уилям. — Жалко, че пак е горкичкият Дънкан Аз Бях.
— Значи е прочут престъпник, тъй ли? — вметна господин Уайндлинг. — Просто невероятно е, че Стражата не си прави труда да го арестува.
— Особено след като ги навестява всеки ден — допълни Уилям.
— И какво търси при тях?
— Гореща супа и подслон за през нощта — обясни Уилям. — Впрочем трябваше да кажа, че Дънкан Аз Бях поема вината за всичко. Първороден грях, убийства, дребни кражби… наистина всичко. Когато съвсем закъса, опитва да се предаде, за да вземе обявената награда за залавяне на престъпника.
— Крайно време е да направят нещо по въпроса — отсъди госпожа Еликсирска.
— Доколкото знам, обикновено му дават чаша чай. — Уилям помълча. — А в другия вестник има ли нещо?
— О, пак се мъчат да ни внушат, че Ветинари не бил виновен — махна с ръка господин Макълдъф. — А пък кралят на Ланкър ни уверява, че тамошните жени не раждали змии.
— Какво друго да очакваме от него? — вдигна рамене госпожа Еликсирска.
— Ветинари все нещо е направил — непререкаемо изрече господин Уайндлинг. — Иначе защо ще съдейства на Стражата в разследването? Невинните хора не постъпват така, по мое скромно мнение.10
— Знам, че има предостатъчно факти, които опровергават обвиненията срещу него — възрази Уилям.
— Нима… — Господин Уайндлинг успя с тази единствена дума да сподели, че мнението на събеседника е далеч по-скромно от неговото. — Както и да е. Предводителите на гилдиите се събират днес. — Той изпръхтя. — Време е за промяна. Откровено казано, нужен ни е управник, който е малко по-отзивчив към възгледите на обикновените хора.
Уилям се озърна към джуджето господин Дългокоп, който мирно и тихо режеше препечената си филийка. Може и да не схващаше намека. Уилям се зачуди дали не е твърде мнителен, но бе слушал речите на баща си години наред и придоби остър слух. Изрази като „възгледите на обикновените хора“, безобидни и съдържателни сами по себе си, в устата на определени особи те означаваха „време е набием някого с камшик“.
— В какъв смисъл? — уточни простодушно.
— Ами… Градът се пренасели — сподели господин Уайндлинг. — В старите времена портите са били залостени, а не широко отворени за Сульо и Пульо. Затова пък гражданите можели спокойно да оставят домовете си отключени.
— Нямало е нищо за крадене — промърмори господин Картрайт.
— Тъй си е — потвърди господин Проун. — Сега въртим повече пари.
— Но не се задържат в града — натърти господин Уайндлинг.
Това беше вярно, както и да го тълкуваше той. Изпращането на пари у дома се превръщаше в основен износ на Анкх-Морпорк. Правеха го предимно джуджетата. Уилям обаче знаеше, че тези пари, общо взето, се връщат в града, защото джуджетата имаха навика да пазаруват от най-добрите си занаятчии. А през последните години най-добрите занаятчии на джуджетата обитаваха тъкмо Анкх-Морпорк. Истинско цунами от злато се носеше напред-назад по Диска, а това разстройваше разни хорица като господин Уайндлинг.
Господин Дългокоп кротко взе рохкото си яйце и го сложи в чашката.
— Препълни се този град — убедено говореше господин Уайндлинг. — Нямам нищо против… чужденците, боговете са ми свидетели, но Ветинари позволи положението да стане нетърпимо. Всички знаят, че вече е необходим управник с по-твърда ръка.
Отекна тих метален звън. Без да отделя поглед от яйцето, господин Дългокоп се пресегна към оставената на пода торба и извади малка, но наточена брадвичка. Леко се отметна назад и завъртя острието в сребриста дъга.
Върхът на черупката подскочи нагоре почти безшумно, завъртя се около метър над чашката и падна до нея.
Господин Дългокоп кимна доволно и чак тогава огледа вцепенените лица наоколо.
— Извинете, казахте ли нещо? Разсеях се за момент.
Както би се изразила Захариса, в този момент дебатът бе прекратен.
На улицата Уилям също си купи брой на „Вестителя“. Не за пръв път се почуди кой ли го списва. Справяха се несравнимо по-добре от него със съчинителството. Преди време и той бе намислил да вмъкне няколко измислени дреболии, за да запълни писмата, когато нямаше истински събития. Откри, че задачата е непосилна за него. Колкото и да упорстваше, здравият разум побеждаваше. Пък и нали не е редно да се лъже?
10
Ето може би най-добрия начин да опишем господин Уайндлинг. Представете си, че сте на някакво събрание. Бихте искали да си тръгнете по-рано. Същото се отнася и за останалите. Бездруго няма какво толкова да обсъждате. И тъкмо когато всеки вече вижда как точката „Разни“ изплува на хоризонта на дневния ред, а присъстващите започват да подреждат книжата си в папките, нечий глас изрича: „Господин председателю, ако ми позволите да поставя на вниманието на присъстващите един незначителен въпрос…“ С ужасно усещане за топка в стомаха вие вече