— Ами ако онези двамата се върнат?
— Не ми се вярва. Тук вече сме под зорко наблюдение.
Захариса се зае да събира хартиите от пода.
— Май ще се почувствам по-добре, ако върша нещо…
— Така те искам.
— Защо не напишеш няколко абзаца за пожара?…
— Ото май успя да направи хубава снимка. Нали? — обърна се Уилям към вампира.
— О, да. З тази знимка взичко е наред, обаче…
Ото не можеше да откъсне поглед от счупения си иконограф.
— Ох… — сепна се Уилям. — Съжалявам.
— Имам и други — въздъхна Ото. — Знаете ли, очаквах да ми е по-лезно в големия град. Надявах зе да е по-цивилизовано. Казаха ми, че тук не ни гонят тълпи з вили и факли в ръцете, както правят у дома в Шюшиен. А аз толкова зе зтарая. Боговете за ми звидетели. Въздържател зъм от три мезеца, четири дни и зедем чаза. От взичко зе отказах! Дори от бледите девойки з черни дантели по роклите… а не ми е леко, повярвайте… — Поклати глава унило и се вторачи в съсипаната си риза. — Но тук ми трошат нещата, а зега най-хубавата ми риза е опръзкана з… кръв… з червена, много червена кръв… з кръв…
— Бързо! — профуча Захариса покрай Уилям. — Гунила, дръж му ръцете! Предполагах, че ще се случи рано или късно… — Махна на другите джуджета. — Двама да му хванат краката! Дремчо, в бюрото си имам голямо парче кървавица!
— „Ще крача аз под злънцето, не ще зе звирам в зенките…“ — фалшиво запя Ото.
— О, богове, очите му светнаха в червено! — затюхка се Уилям. — Какво да сторим?
— Защо не опитаме пак да му отсечем главата? — обади се Бодони.
— Що за нелепа шега! — озъби се Захариса.
— Шега ли? Аз хиля ли се?
Ото се надигна и псуващите джуджета увиснаха като украса по наглед кльощавото му тяло.
— „… и в бури, и нощи ужазни борбата з порока не зпира…“
— Ама той бил силен като бик! — оплака се Добровръх.
— Я почакайте, може би ще му олекне, ако го подкрепим! — Захариса порови в чантичката си и измъкна синя брошурка. — Минах сутринта през тяхната организация на Касапската алея. Това им е песнопойката. Толкова е трогателно… — заподсмърча отново.
— Искаш да пеем в хор ли? — смая се Добровръх, чиито крака се люшкаха над пода.
— Само за да го насърчим! — Захариса си попиваше сълзите с кърпичка. — Нали виждате, че се бори със себе си! И даде живота си за нас!
— Да, ама после пак си го взе!
Уилям се наведе и измъкна нещо изпод парчетата на иконографа. Духчето беше избягало отдавна, но остана нарисуваната от него картина. Дали нямаше да се виждат…
Не беше добра снимка на мъжа, който се представи като брат Шиш. Лицето му приличаше на бяла ряпа в сиянието, което човешките очи не съзираха. Но сенките зад него…
Уилям се вгледа отблизо.
— О, богове…
Сенките зад него бяха като живи.
Валеше суграшица. Брат Шиш и сестра Лале тичаха и се подхлъзваха на всяка крачка. В мъгливия въздух зад тях отекваха пронизителни подсвирквания.
— Хайде, де! — кресна Шиш.
— Ама тия …ани чували тежат!
Някой надуваше свирка от едната им страна. Господин Шиш не бе свикнал с подобно отношение. Стражниците не би трябвало да си вършат работата нито настървено, нито организирано. В досегашните преследвания стражниците от други градове си знаеха каква е задачата им — да се откажат пъшкайки на втория ъгъл. Вече се ядосваше. Анкх-морпоркските стражници се държаха непочтено.
— Я ги хвърляй в реката, щом бездруго сме на моста!
— Нали уж искахме да намерим…
— Все тая! Отърви се от всички! Веднага! И край на проблемите!
Сестра Лале изгрухтя с одобрение и се хързулна към парапета. Двата скимтящи и лаещи чувала полетяха надолу.
— Ей, ти чу ли изобщо …ано цопване? — обезпокои се сестра Лале и понечи да надникне през снежната завеса.
— На кого му пука? Тичай!
Господин Шиш потръпна. Не знаеше какво му сториха в онази барака, но все му се струваше, че е минал по собствения си гроб.
Май не само стражниците го бяха подгонили. Хукна още по-бързо.
С неохотно, но съвършено изпетите съзвучия — никой не може да пее в многогласна хармония като група джуджета — на „Нека смуча изворна вода“11 май успяваха да успокоят Ото.
Освен това извадиха най-сетне твърде неприятната на вид аварийна кървавица от чекмеджето. За един вампир тя беше като картонена цигара за гибелно пристрастения пушач, но все пак имаше в какво да впие зъби. Когато Уилям успя да откъсне поглед от смразяващите сенки на снимката, Захариса вече бършеше челото на Ото с кърпичката си.
— О, пак зъм неопизуемо зазрамен… Къде да зкрия лицето зи…
11
При други обстоятелства би било вероятно това желание да се чуе от устите на джуджета, колкото и една крава да изпее „Нека ме залеят с чуден сос“.