Влаго огледа командира. Той не му допадаше и Влаго беше сигурен, че чувствата им са взаимни. Но дори още по-сигурно беше, че Ваймс не търпи с него да се разпореждат личности като Козмо Охол.
— Уверен съм, че командирът ще постъпи, както намери за добре — отвърна Влаго примирено. — Знаете как да стигнете до трезора. Ще ме прощавате за бъркотията там долу.
Козмо се извъртя леко назад, за да е сигурен, че тълпата няма да пропусне нито една негова дума.
— Вие сте крадец, г-н Мустак. Измамник и лъжец и нямате никакъв вкус за облекло.
— Това беше грубо — отвърна Влаго, докато мъжете минаваха покрай него. — Бих казал, че се обличам доста елегантно.
Ето че се оказа на стъпалата сам срещу множеството. То все още не беше тълпа, но тази трансформация вероятно беше само въпрос на време.
— Мога ли да съм полезен на някой друг? — попита той.
— Ами парите ни? — обади се някой.
— Какво за тях? — попита Влаго.
— Във вестника пише, че нямате никакво злато — продължи същия човек.
Той подаде на Влаго още влажно копие на Таймс. Всъщност, вестникарската публикация беше, като цяло, доста сдържана. Той се беше приготвил за ужасни заглавия, но цялата история беше описана в единствена колона на първа страница. В текста преобладаваха изрази като „доколкото разбираме“, „смятаме, че“ и „Таймс получи информация, че“, към които журналистите прибягват, когато описват факти, свързани с големи суми пари, които не са им съвсем ясни, а и не са сигурни дали не са ги излъгали.
Влаго вдигна поглед и се намери лице в лице със Захариса Крипслок.
— Съжалявам — извини се тя. — Обаче тук цяла нощ гъмжеше от стражници и пазачи и времето ни беше ограничено. Честно казано, пристъпът на г-н Непреклон беше достатъчно интригуващ сам по себе си. Всички знаят, че той управлява банката.
— Председателят управлява банката — поправи я Влаго сухо.
— Не, Влаго, председателят джафка — отвърна Захариса. — Вижте, не подписахте ли някакви документи, когато поехте длъжността? Разписка или нещо?
— Възможно е. Имаше цял наръч книжа. Аз просто се подписах, където ми посочиха. Както и Г-н Каприз.
— Богове, адвокатите здраво ще се посмеят на тази история — каза Захариса и бележникът почти магически се появи в ръката й. — А при това няма нищо забавно15. Той може да попадне в затвор за длъжници!
— Кучкарник — поправи я Влаго. — Той джафка, както споменахте. Но нищо такова няма да се случи.
Захариса се наведе да потупа Г-н Каприз по главата и замръзна на място.
— Той какво е захапал в… — подхвана тя.
— Захариса, може ли да оставим това за по-късно? Моментът наистина не е подходящ. Но се заклевам, в които и да било три божества, на които се кланяте, макар да сте журналистка, че, когато шумотевицата отмине, ще ви дам такава история, че ще ви изкуши да нарушите строгите правила на Таймс да избягва груби теми и двусмислени намеци. Вярвайте ми.
— Да ама то прилича на… — упорстваше тя.
— Аха, значи сте наясно какво е и няма нужда да обяснявам — бързо я прекъсна Влаго.
Той върна вестника на разтревожения клиент, който му го беше подал.
— Вие сте господин Каспър, нали така? — обърна се към мъжа. — Балансът по сметката, която открихте при нас, е 7.00 АМД, струва ми се?
За момент човекът беше искрено впечатлен. Влаго наистина имаше талант да помни лица.
— Обясних ви, че тук не ни пука за златото — обясни той.
— Да ама… — не отстъпваше човекът. — Ами, що за банка е това, щом някой може просто да изнесе златото отвътре? — довърши той.
— Златото е без значение — повтори Влаго. — Казах ви го и преди.
Думите му бяха посрещнати колебливо. На теория, в момента те би трябвало да търчат нагоре по стълбите. Влаго знаеше какво ги спира. Надеждата. Онова малко гласче в главата на човек, което повтаря: „Това не може да е истина“. Същото гласче кара хората да претърсват един и същи джоб три пъти, когато търсят изгубени ключове. Това е същата безумна вяра, че светът съвсем скоро ще се върне към обичайното си състояние, стига човек наистина да вярва, и всички ключове ще бъдат намерени. Гласът повтаря „това не може да е истина“ достатъчно силно, та да заглуши надигащото се опасение, че тъкмо това е истината.
Значи Влаго разполагаше с около тридесет секунди, преди надеждата им да се изпари.
15
Особеното на адвокатския хумор е, че изглежда никой друг не схваща какво му е смешното.