Оттук нататък, в следващите тринадесет романа, в няколкото тома разкази и повести този критичен поглед все повече ще се изостря, ще прониква все по-дълбоко — до самите устои на несправедливото обществено устройство, в което едни живеят за сметка на други, силните разкъсват слабите, а бедните имат единственото право на избор да умрат от глад в „благотворителните“ заведения на богатите или извън тях. Будната съвест на Дикенс, искрената му болка за страданията на хилядите онеправдани и гневният му протест срещу потисниците го превръщат в изразител на народните тежнения от онази епоха. Той въвежда като централна тема в английската литература парливите проблеми на не имащите и угнетените слоеве от населението. Създава оня жанр, който можем да наречем „социален роман“.
И тъкмо на това преди всичко се дължи неговата безпрецедентна популярност. Той познава вълненията на простите англичани, познава техните тайни страхове и мечти, защото е израснал сред тях, страдал е и се е трудил редом с тях от най-ранно детство. Връзката на писателя с неговите читатели, с хората, за които създава своите книги, не прекъсва нито за момент и по-нататък, когато завинаги надмогва недоимъка и се измъква от гнетящата го като кошмар социална заплаха. Както и повечето от съвременниците му, той публикува почти всички свои произведения в подлистници или брошури още докато ги пише. И всяко покачване или спадане на тиража му показва красноречиво и своевременно какво харесва и какво не харесва читателят. Както правеше великият Шекспир преди него, Дикенс внимателно следи реакциите на своята публика и се стреми да й поднесе онова, което тя очаква и желае.
Разбира се, такова тясно взаимоотношение крие и опасности. Писателят трябва да се съобразява с капризите на своите почитатели, да гъделичка тяхното самолюбие, да ги държи непрекъснато в мелодраматично напрежение, за да не пропуснат да си купят следващия откъс от публикуваната серия. И тези опасности Дикенс не успява да избегне. Но поне е сигурен на всяка крачка, че хората, до които адресира книгите си, го разбират и обичат така, както самият той ги разбира и обича.
За да се срещне лице с лице с тях, писателят често пътува из страната и в чужбина и чете публично своите произведения. Чете ги развълнувано и артистично — като актьор. Какво великолепно нещо е това — живата среща с публиката! Чарлз Дикенс е вече почти старец — с посивяла коса и брада, но все така изправен, с открито чело, с високо вдигната глава. И кой знае защо, всеки път, когато застане пред стихналата си аудитория, неволно му идват на ум ония далечни вечери в Чатъм, когато баща му го повдига върху масата и той трябва да пее научените от него песнички, като внимава да не събори чашите около себе си. Да забавлява другите — не прави ли той същото и сега, на върха на шумната си слава? Може би. И защо не? Не е ли това достойна цел за един живот — да направи делника на бедните си приятели по-поносим и по-цветен, да ги накара да се посмеят от сърце, за да им олекне поне за малко. Но и да се замислят. И между усмивките скришом да избършат една горчива сълза. Защото са познали себе си и своята неволя в този смешно-тъжен свят, който сами носят на слабите си плещи.
Както и малкият Оливър в тази книга, Дикенс е имал рядкото щастие да се изтръгне от безпросветната нищета на своята среда, да се издигне до слънчевите висини на богатството и славата. Това щастие не пада съвсем от небето. То се корени най-вече в неговия литературен гений и в несломимата му воля за самоосъществяване. Но въпреки бързия и шеметен успех Дикенс никога не забравя детството си. Не забравя онези, които като бедния Дик са останали след него да се мъчат и да умрат без никаква надежда на дъното на обществото, смазани от една убийствена безсърдечност. Затова в центъра на толкова негови книги застават измъчените, безпомощни деца: Оливър Туист, Дейвид Копърфилд, Пип, Нел. Злото обкръжава отвсякъде тези малки несретници. И неговите носители придобиват фантастичните черти на злодеи и чудовища — такива, каквито си ги е представял невръстният Чарлз, затворен с приказките от „Хиляда и една нощ“ в таванската стаичка в Чатъм. Или каквито ги е виждал по онова време на театралната сцена. А и около себе си. Как ли са изглеждали за уплашеното дете кредиторите, които като демони са обсаждали сутрин и вечер дома им, тъмничарите, които грубо са отвлекли най-близките му хора, надзирателите в предприятието за вакса.
До края на живота си Дикенс ще продължи да вижда злите така, както ги виждат децата — като хищници със зверски черти, връхлетели слабите и беззащитните. Доброто у него ще остане докрай по-недействително и неубедително. Като прекрасните блянове на баща му. Като някаква необяснима магия, която не може да не присъства в този зъл свят. И която по необясним начин в края на краищата винаги успява да възтържествува. Така, както става в детските приказки. Друга утеха, по-реална от чудотворните срещи на Оливър с г-н Браунлоу и семейство Мейли, Дикенс не може да предложи на своите читатели. Единственият съвет, който той може да им даде, е да опазят дори в мръсотата на дъното детската си душевна чистота. Така, както я опази малкият Оливър. А и малкият Чарлз. И да се учат на велико търпение през превратностите на суровия живот. Защото доброто, макар да е все още слабо и призрачно-неуловимо, не може да не съществува в този зъл свят. И за да бъдем хора, ние трябва да вярваме в него, да го пазим и отглеждаме навред, където го има. И преди всичко в самите себе си.