През XVIII век в някои гранични райони на империята големите административно-териториални единици (санджаци) се управляват от султански сановници с титлата „паша“ и започват да се наричат „пашалъци“ — Белградски, Босненски, Шкодренски, Янински и др.
В състава на империята се включват и обширни територии, неподчинени направо на османската администрация. Трансилвания, Влахия и Молдова се ползват с вътрешна автономия и получават статут на васални на Портата княжества. Приблизително такова е положението и на Египет, Тунис и Алжир, управлявани от султанов губернатор, но при местен административен и социален порядък. Единственото задължение на васалните княжества и провинции към империята се изчерпва с ежегодното плащане на определен данък на султана.
За улеснение на връзките на местната османска администрация с подвластното население в някои области на Балканите се утвърждава институцията на кнезовете (Западна България и Сърбия) или коджабашиите (Източна България и Гърция). Те отговарят пред властите за събирането на данъците и за реда в представляваните от тях селища.
Тимарска система
Отличителна особеност на аграрните отношения в османската държава е т.нар. мирийски режим на земята: завладените земи се обявяват за собственост на държавата, олицетворявана от султана; държавата предоставя на селяните правото да владеят наследствено и да ползват земите срещу изпълнение на определени феодални задължения към върховния поземлен собственик, т.е. към султана — държавата; върховният поземлен собственик, султанът, може да предостави събирането и ползването на част от феодалната рента, т.е. част от данъците, на различни свои служители; султанът може да отнеме предоставеното на когото и да било владение и да си възвърне правото да събира в своя полза цялата феодална рента.
Първоначално, през XIV–XV век, султаните раздават на свои военачалници и приближени много земи в безусловно частно владение — мюлк. Тия мюлкови земи могат да се купуват и продават, собствеността върху тях принадлежи не на държавата, а на владелците на мюлка. Впоследствие, успоредно с нарастването на централизма в империята, се налага тенденцията за премахване на частната собственост, която подхранва съществуването на наследствена аристокрация.
Мирийският режим на земята лежи в основата на т.нар. тимарска система. Въвеждането на тази система се съпровожда с описването на земеделските земи. Съставят се подробни регистри, описва се всяко село. Въз основа на тези описи се разделя феодалната рента между отделни представители на господстващата класа: част от нея се оставя за държавата, а друга част се предоставя на военно или служебно задължени лица — владетели на ленове. По своята големина и доходност леновете в Османската империя са 3 вида: тимари, зиамети и хасове. Тимари се раздават на обикновените конници и носят доходи до 20 хиляди акчета (сребърна монета, през 1452 г. е равна на 1,052 г), зиаметите са ленни владения, обикновено раздавани на средния команден състав на армията, които носят доход от 20 до 100 хиляди акчета, а хасовете са едри ленове, давани на санджакбейовете, бейлербейовете и везирите; те носят годишен доход над 100 хиляди акчета. Леновете в Османската империя си остават собственост на държавата — султана. Те се раздават на тимариотите само за временно ползване и могат да бъдат отнети в случай на провинение или неизпълнение на съответната държавна служба. Държателите на ленове получават само част от данъчните постъпления, събирани в повереното им владение.
Военна организация
Първоначално османската армия има много от белезите на едно военноплеменно опълчение, съставено от селяни, освободени от данъци заради участието им във военните походи. Впоследствие през XV–XVI век нараства ролята на издържаните от централната власт войски — еничарски корпус и спахийска конница. Еничарският корпус възниква още през XIV век. Отначало той се формира от взети в плен млади християни. След това, през първата половина на XV век, се въвежда данъкът девширме, като влизащите в империята християнски народи се задължават периодично, на всеки четири години, да дават деца за попълване на този корпус.
По своето предназначение еничарският корпус е пехотна войска, но с течение на времето към него се обособяват и други родове войски — артилерия и конница. Възпитани в духа на войнстващия ислям, еничарите стават много боеспособна, но същевременно и твърде непокорна войска. В началото на XVI век те получават правото да се женят, а след това децата им се зачисляват в състава на еничарския корпус. Числеността на еничарската армия се увеличава, но това не води към увеличаване на нейната боеспособност. Еничарският корпус постепенно придобива преториански характер, еничарите се отдават на сделки, търговия и грабежи, бунтуват се и често свалят везири и султани.