Важно място в султанската военна организация заема спахийската конница. Тя се състои от хора, които срещу получен тимар или зиамет са длъжни да участват във военните походи, като водят със себе си определен брой конници, в зависимост от доходите на съответния лен. Така чрез тимарската система османската държава си осигурява огромна конна армия. Новозавоюваните земи се превръщат в тимари, които се раздават на проявили се войници, а това става стимул за нови войни и прояви с оглед спечелване благоволението на султана и получаване на нови ленове.
Във военните походи през XV–XVI век участват и т.нар. аканджии — нередовни конни войски, вдъхновявани само от перспективата за грабеж и плячка. С течение на времето, когато войните на Османската империя стават по-рисковани и малодоходни, броят на желаещите аканджии да участват в тях намалява.
От втората половина на XV век османската държава полага грижи и за създаване на военноморски флот. Моряците обикновено се набират от островите и крайбрежията на Гърция, Албания и Далмация. Островите от Беломорието се организират в самостоятелно бейлербейство с център Галиполи, подчинено направо на командващия военноморския флот — капудан пашата. В Цариград се създават големи корабостроителници и морски арсенал. Османският флот достига голямо могъщество и става съперник на флотата на европейските държави в Средиземно море.
Финанси и данъци
Османската държавна каса се основава през втората половина на XIV век. Постъпленията в нея първоначално се набират от взетата във войните плячка, една пета част от която се отделя за държавната каса (султанската хазна). Впоследствие османската държава постепенно усвоява византийско-балканската фискална практика и създава цялостна данъчна система със свой фискален апарат.
Основен данък, който постъпва в държавната хазна, е т.нар. поголовен данък (джизие). Той се събира от немюсюлманските поданици на империята и символизира „покорността“ им към държавата на „правоверните“. През XV–XVI век този данък се събира не на глава, а от домакинство. Едва в края на XVII век джизието действително става поголовен данък, като с него се облагат всички немюсюлмани на възраст от 16 до 60 години.
Друг данък за държавната хазна е т.нар. харадж. Това е данък, внасян от васалните на империята княжества и провинции. Държавен данък е също така и данъкът авариз, който първоначално се събира чрез периодично разхвърляне на глобални суми върху селата, при което всяко домакинство плаща полагаемата му се част от общата сума. От XVI век този данък се събира всяка година чрез групиране на няколко домакинства в една данъкоплатна единица. Възприема се системата на взаимно поръчителство при плащането на данъците, което гарантира редовни постъпления в държавната хазна.
Освен това в държавната хазна се стичат доходите от обширните султански хасове, към които се числят и някои особено доходоносни обекти — рудници, митници, градове и пр. Държавната хазна събира също така част от постъпленията от леновете, раздадени във временно владение на военачалници, санджакбейове, везири и др. служители и сановници в Османската империя. Става дума за част от общите за мюсюлмани и немюсюлмани данъци като юшур (десятък), беглик (данък върху овцете), серчим (данък върху свинете) и др. Всички тези източници осигуряват огромни средства, с които разполага султанската хазна.
Фискалната система на Османската империя има строго централизиран характер и строга отчетност. Приходите и разходите се описват в нарочни регистри (дефтери), които се водят във всички административни единици от съответните дефтердари.
Духовенство и съдебна организация
Идейна опора на султанския абсолютизъм в османската държава е т.нар. концепция за „управление на робите“: всички държавни служители се смятат за роби на султана. От неговата абсолютна воля зависи не само службата, но и животът на държавните сановници, на военните и чиновниците. Тази концепция подчинява цялата държавна организация, всички органи на държавния апарат на една воля, на султана, което намира реален израз в силната централна власт на империята.