ХЪРВАТИЯ
Хърватия в края на XVIII и началото на XIX век
Многовековното чуждо господство на Балканите има тежки последици за Хърватия с дългосрочно действие в няколко направления. Първо, разпокъсване на хърватските земи. Хърватия се състои от няколко области (Банска Хърватия, Славо-ния, п-в Истрия, Далмация с Дубровник, Военна граница) с различни господари, които често се сменят. До началото на XIX век част от хърватските земи е под властта на Венеция, друга — в пределите на Хабсбургската монархия, а дълго време до господство над хърватските земи се домогва и Османската империя. От началото на XIX век до 1814 г. в Далмация се разпорежда Наполеон, а след това — Австрия. Хабсбургите са пълни господари и във Военната граница. Същинска Хърватия със Славония пък е в подчинение на Унгария. Оттук и неизменното искане на хърватите за обединение на хърватските земи, проблем, който занимава много поколения хърватски политически дейци и държавници.
Второ, смесване на огромни човешки маси на хърватска територия. По време на Кандийската война (1645–1669 г.) многобройно население православни християни се установява в Далмация под венецианска власт, което образува ядрото на по-сетнешния сръбски етнически елемент около Задар и Шибеник. По същото време много хървати и черногорци се преселват на п-в Истрия, в района на гр. Пула. По време на следващата голяма война, тази на „Свещената лига“ срещу Османската империя (1683–1699 г.), многохиляден поток косовски сърби залива Славония и Южна Унгария. Там се настаняват и много немци и унгарци, в това число и много влиятелни и богати унгарски фамилии. Преселванията продължават на тласъци десетилетия наред и водят до съществени изменения на етническия състав на населението в хърватските земи във вреда на хърватския етнос.
Трето, ограничаване на хърватската държавност, опасност от ликвидиране на хърватската държавноисторическа традиция и право. В стремежа си за централизация на Австрийската империя Хабсбургите непрекъснато ограничават автономните права на Хърватия. На хърватска територия от края на XVI век трайно се организира една особена област, Военната граница, отделена като самостоятелно тяло под властта на Хабсбургите и независима от Кралство Хърватия. Освобождаваните от османска власт хърватски земи след успешни войни с Портата се присъединяват не към „Кралството“, а към Военната граница. Австрийските власти приемат сръбски бежанци на хърватска територия, като им предоставят съответни привилегии, срещу намеренията на хърватското (и унгарското) дворянство да ги превръща в зависими селяни. След отвоюването на Далмация от Венеция и Наполеон тя също остава вън от Кралство Хърватия като австрийска провинция.
Централизаторската политика на Хабсбургите насочва хърватските първенци към сътрудничество и единодействие с Унгария. Същевременно хърватската държавност в империята е застрашена от унгарското дворянство, което се стреми да наложи своята хегемония над Хърватия. Този стремеж се проявява най-напред в искането за уеднаквяване на хърватското с унгарското законодателство. За да се защитят от унгарската хегемония, хърватите търсят опора във Виена. През 1712 г. Хърватският събор приема т.нар. Хърватска прагматическа санкция, с която се признава правото на Хабсбургския дом да наследява хърватския престол и по женска линия. В специална декларация хърватите подчертават, че по отношение на Унгария Хърватия е напълно свободна, че някога тя е била в уния с нея, но по собствено желание, а не по принуда. Като награда затова Виенският двор гарантира на Хърватия нейните държавни права и упражнява натиск върху Унгария тя също да признае „Хърватската прагматическа санкция“.
„Хърватската прагматическа санкция“ десетилетия наред е опорен пункт на „хърватското държавноисторическо право“. Тя обаче се оказва слабо оръжие, което не може да защити хърватската държавност нито от централизаторската и германизаторската политика на Хабсбургите, нито от опитите за налагане на унгарска хегемония. Наистина, няколко жупи от Военната граница и отнетите по-рано владения на Зринските и Франкопаните се включват към хърватската държавна територия, но същевременно Хърватия е разделена на няколко окръга, управлявани от кралски комисари, а банската власт в Загреб губи по-раншното си значение. Става ясно, че Виенският двор държи сметка повече за Унгария, отколкото за Хърватия: градът Риека е обявен за „автономен град на Короната на Св. Стефан“, образуваното през 1767 г. отделно автономно хърватско правителство („Кралско вече“ под председателството на хърватския Бан) през 1779 г. се премахва, а неговите функции поема унгарското правителство. Застрашено повече от германизма и централизаторската политика на Хабсбургите, хърватското дворянство приема по-малкото зло — Унгария. През 1790 г. Хърватският събор решава Хърватия със Славония да остане в подчинение на унгарското правителство. Това решение, разбира се, съвсем не означава, че Хърватия прекратява съпротивата си срещу унгарския хегемонизъм и национален експанзионизъм. Напротив, хърватско-унгарският антагонизъм остава и се задълбочава — на искането за единна унгарска нация от Карпатите до Адриатика се противопоставя хърватското държавноисторическо право, което отстоява политическото равноправие на Хърватия в рамките на хърватско-унгарската общност под похлупака на общата империя.