През март — април Виена непрекъснато маневрира, като показва готовност ту за подкрепа на хърватските национални искания, ту за приемане на унгарските предложения. Впоследствие Хабсбургите насърчават противниците на унгарската революция, но не изпълняват и националните искания на сърби и хървати в империята. Едва след като сръбското и хърватското национално движение сигурно е насочено в изгодна за австрийския двор посока — против революцията, Виена формално решава да изпълни най-важните национални искания на хърватите. Банът Йелачич е назначен от императора и за началник на Военната граница и управител на Далмация и Рийека. По този начин привидно е извършено обединение на хърватските земи, като единството олицетворява Бан Йелачич. Фактически това означава поставяне и на Хърватия под австрийска власт, тъй като банът не е в зависимост от Хърватския събор, а в зависимост от Виена.
От лятото и есента на 1848 г. хърватското националноосвободително движение главно поради националните вражди и националистически изстъпления се превръща в резерв на австрийския двор за потушаване на революцията. В началото на септември 1848 г. Йелачич обявява война на Унгария, преминава река Драва и начело на десетки хиляди хърватски войски се включва в контрареволюционния лагер. Поради упоритата съпротива на унгарските революционни войски на 29 септември той е принуден да отстъпи към австрийската граница. На 1 ноември неговите войски разгромяват избухналото още на 6 октомври въстание в австрийската столица. С това съотношението на силите преминава решително в полза на контрареволюцията.
Хърватското национално движение през 50-те и 60-те години на XIX век
След поражението на революцията от 1848 г. главните политически сили в Хабсбургската монархия — придворната аристокрация, австрийската буржоазия, дво-рянството и част от либералната буржоазия в Унгария, Чехия и Хърватия, са готови да приемат и оправдаят възстановяването на абсолютизма и централизма в империята. А силите на революцията са слаби, разбити и неорганизирани, много от водачите им — избити или избягали в емиграция. В края на 1849 г. по-голямата част от Средна Европа е заета от австрийски военни части. Най-надеждните от тях са разположени в Унгария и Ломбардия за сподавяне на националните движения там. Виенският двор по образния израз на един съвременник по това време има четири опори: изправена армия, седящо чиновничество, коленичещи свещеници и пълзяща тайна полиция.
Въпреки всичко това през 50-те и 60-те години настъпват редица промени, които засягат и Хърватия. Селяните се освобождават постепенно от феодални повинности, настъпва процес на диференциация, неколкостотин едри земевладелци владеят около една четвърт от земята, селяните задлъжняват към земевладелците, градските търговци и лихвари, ускорява се процесът на разслоение сред селячеството, настъпват промени и в градското стопанство, но в сравнение с Чехия, Словения, Австрия и Унгария индустриалното развитие на Хърватия изостава. Най-изостанал район в случая се оказва Далмация — там промишлеността е в зачатъчно състояние, а селското стопанство почива на полуфеодални форми на стопанисване при голяма разпокъсаност на поземлените участъци.
„Баховият абсолютизъм“ не се натъква на особена съпротива в Хърватия, Й. Йелачич продължава да е Бан на страната, но не представлява нищо повече от един императорски наместник. Хърватският събор вече не се свиква и се прекратяват всякакви политически акции. Това не означава, разбира се, че Хърватия се е примирила. Напротив, хърватските национални сили само временно се притаяват, а когато в началото на 60-те години Хабсбургската монархия изпада в криза, те отново се раздвижват.
Наскоро след провъзгласяването на „Февруарския патент“ се свиква в Загреб Хърватският събор (1861), който да определи становището на Хърватия спрямо Виена и Будапеща. В разискванията е отразено желанието за обединяване на хърватските земи в едно цяло, но заедно с това се появяват и сериозни разногласия. На този събор фактически се очертават отделни политически партии, които започват да играят все по-важна роля в политическия живот на Хърватия през втората половина на XIX век. В Хърватския събор от 1861 г. мнозинство има Илирската народна партия. В нея обаче се очертават три групи: десница, в която важна фигура е Иван Мажуранич и която се бори за постигане на известен компромис с монархията; център — с най-виден представител Й. Щросмайер, който е за широка вътрешна автономия на Хърватия и е привърженик на идеята за южнославянска взаимност и единство; левица — начело с Анте Старчевич и Еуген Кватерник, която излиза с радикална политическа програма за самостоятелност на Хърватия. Тази програма се основава на историческото държавно и народностно право на Хърватия и се възприема от дребната буржоазия, интелигенцията и богатия слой в селото. Това крило от Народната партия впоследствие се организира в самостоятелна партия, наречена Партия на правото (Правашка партия).