В началото на 1862 г. Гарашанин основава „Сръбски комитет“, чийто председател става държавният съветник Лазар Арсениевич Баталака. По време на кризата в сръбско-турските отношения през 1862 г. във Валево е формиран доброволчески корпус от 2000 души, който се попълва от участници, идващи от съседните на Сърбия турски пашалъци.
Наред с това Михаил и Гарашанин старателно проучват международните отношения в Европа. В края на 1860 и началото на 1861 г. държавният съветник Йован Маринович посещава последователно Виена, Петербург, Берлин и Париж, където води разговори относно сръбско-турските въпроси (изселване на турците от крепостите, изменение на конституцията от 1838 г.) и сръбската външнополитическа дейност. От тези разговори ръководителите на Сърбия се убеждават, че още не са назрели условията за откриване на „Източната криза“ и че започването на преждевременна военна акция против Турция може да има опасни последици. Това наред с военната неподготвеност на Сърбия е главната причина, поради която княжеството се държи твърде пасивно по време на херцеговинското въстание и черногорско-турската война от 1861–1862 г. Наистина, между княз Никола и Михаил Обренович са установени в края на 1860 и началото на 1861 г. контакти и се водят преговори, но нищо конкретно не е уговорено и Черна гора е оставена сама да отбива настъплението на Омер паша.
Вместо влизане във война с Турция през пролетта на 1861 г. Гарашанин води преговори в Цариград с Портата относно статута на мюсюлманите в Сърбия. Преговорите обаче завършват безрезултатно, а сръбско-турските отношения започват бързо да се изострят.
По време на престоя си в Цариград Гарашанин води преговори с гръцкия посланик Рениерис за сключване на гръцко-сръбски съюз. Гръцкото предложение за такъв съюз изхожда от гръцката „Мегали идея“ за създаване върху развалините на Османската империя на една голяма гръцка държава, в коята по замислите на авторите на проектирания сръбско-гръцки съюз трябва освен чисто гръцките земи да влизат и териториите на юг и изток от Шар планина и балканския хребет. След дълги преговори относно бъдещата подялба на Балкана между Гърция и Сърбия е постигнато взаимно съгласие за сключване на една конвенция между двете страни и отделен договор за съюз, който трябва да подпишат Сърбия, Гърция, Румъния и Черна гора. Гърция се задължава да увеличи своята постоянна армия до 30 000 души, да засили флота и да въоръжи населението от Тесалия, Епир, Македония и Тракия за вдигане на въстание. Сърбия пък трябва да има 15-хилядна постоянна армия, да организира народната войска на най-широка основа и да въоръжи населението на Босна, Херцеговина и България. Принципът за подялба на Балканите не е изоставен. Гръцката страна настоява за Тесалия, Епир, Южна Албания, Македония, Тракия и островите на архипелага, а на Сърбия се предоставят Босна и Херцеговина, Северна Албания и Черна гора. На България се признава правото на независимост, но границите й щели да се определят допълнително.