Положението обаче вече не е същото. Предвижданията на Гарашанин, че е възможна подялба на балканското наследство на Османската империя между Русия и Австрия, са на път да се сбъднат. Сърбия губи перспектива за териториално разширение към Босна, където ще се настани Австро-Унгария, а на изток предстои създаване на българска държава, в която ще доминира Русия. Наистина за ликвидиране на Сърбия като държава за момента не става въпрос, но за реализиране на великосръбската държавотворна програма перспективи няма. Пречка за това освен Австро-Унгария сега става и Русия, респ. създаваната от нея България.
Сръбските опасения от решаването на българския въпрос се проявяват още по време на учредяването на Българската екзархия през 1870 г. Белград тогава протестира пред Портата и Цариградската патриаршия срещу териториалния обхват на Екзархията — настоява се тя да действа като българска национална църква само в границите на някогашната Търновска патриаршия. По време на Източната криза от 1875–1878 г. идеята за Сърбо-България или Българо-Сърбия вече е забравена, сега на преден план стои съперничеството и противопоставянето, а Балканският съюз от 1866–1868 г. е погребан.
След избухването на Руско-турската война през 1877 г. Сърбия отново започва мобилизация, но не се решава веднага да се включи във военни действия, а и Русия първоначално не настоява за това. Затрудненията на Русия в боевете за Плевен обаче променят положението — руското командване иска незабавно влизане на Сърбия във войната. В Белград обаче на са сигурни в руската победа и изчакват развоя на събитията. Едва след падането на Плевен, през декември 1877 г., т.е. малко преди края на руско-турската война, Сърбия се намесва. Този път изгледите за успех във войната срещу Турция са значително по-добри: Русия разгромява главните турски сили, Сърбия получава руска финансова помощ, нейната армия е реорганизирана и разпределена в 5 корпуса, общо около 80 хиляди бойци.
Военният план на Сърбия и в тази сръбско-турска война е подобен на този от предишната война: настъпление към Босна и Херцеговина е невъзможно — подобна стъпка би означавала война с Австро-Унгария. Следователно за движение на сръбските войски остава свободна посоката изток и югоизток. И три от петте сръбски корпуса на 15 декември 1877 г. минават в настъпление на изток. Победата е сравнително лесна — без особени усилия сръбските войски обсаждат Ниш и превземат Бела Паланка и Пирот. На 12 януари 1878 г. те влизат в Ниш, а на 30 януари — във Враня. Някои сръбски части стигат дори до Сливница, Трън, Брезник и Радомир, други превземат Кула. След влизането на руските войски в София (5 януари 1878 г.) и при очертаващия се разгром на Турция руското командване губи интерес към сръбското придвижване на изток и съветва Сърбия да пренасочи войските си към Новопазарския санджак, където и без това настъпва един от сръбските корпуси. Скоро след това идва руско-турското примирие и прекратяване на войната.
Гърция. Източната криза от 1875–1878 г. предизвиква раздвижване и в Гърция. Засилва се освободителното движение на остров Крит, в Тесалия и Епир. Образуват се въстанически чети, които повеждат борба с турската власт и башибозука. Гръцката демократична общественост настоява за активна политика на Гърция за оказване реална помощ на националното движение на гръцкото население под турска власт. Възникват комитети, събират се оръжия и боеприпаси, формират се чети на гръцка територия, които навлизат в неосвободените гръцки области, в края на 1877 и началото 1878 г. Епир, Тесалия и Южна Македония стават арена на непрестанни сблъсквания и кръвопролитни сражения.
Въпреки това Гърция не взема активно участие в събитията. Тя отдавна е под влияние на „северната опасност“: Сърбия иска да играе „пиемонтска роля“ с претенции към някогашни византийски територии; в Русия и останалия славянски свят е в подем панславизмът; учредява се Българска екзархия и предстои създаване на българска държава върху територии, към които протяга ръце гръцката „Мегали идея“; големи славянски държави на Балканите плюс руско господство в Проливите не хармонира с мегаломанските идеи и намерения на политическия елит в Атина. Оттук и пасивността на Гърция в събитията. Гръцката държава, слаба икономически и финансово, при остри вътрешнополитически борби и чести правителствени смени, се намира под влияние на английския натиск в полза на териториалната цялост на Османската империя. Важен аргумент на английската дипломация за запазване на гръцкия неутралитет става заплахата, че освободителното движение на балканските славяни, поддържано от Русия, е опасно за Гърция. Този аргумент намира най-благоприятна почва сред панелинистичните кръгове в Атина. През пролетта на 1876 г. от сръбска страна идват предложения за гръцко-сръбски съюз и обща война с Османската империя, които гръцкото правителство не приема. То не само отказва да воюва срещу Турция, но дори въстаническите движения в Тесалия, Епир и на остров Крит не подкрепя. След спирането на руската армия пред Плевенската крепост руското командване настоява Гърция да започне война с Турция, но и този път гръцкото правителство не се намесва. Вместо това то поставя условия: Русия да даде гаранции, че след войната Гърция ще получи Тесалия, Епир, Македония и част от Тракия. Иска се освен това пристигане на руски кораби в гръцки води за защита срещу турския флот.