Прабългарите принадлежали към тюркско-алтайската племенна общност. Тяхната прародина се е намирала в Западен Сибир по долината на река Иртиш. Придвижването към Източна Европа е започнало през ТИ в. За определен период от време те се установяват в прикаспийските степи, на север от Кавказ.
Има различни версии за произхода на названието „българи“. Някои го свързват с името на река Волга, други — с тюркския глагол „булг“ (смесвам, размесвам) — в смисъл на „смесен“, „нееднороден“, с аланската дума „билгерон“ — т.е. „крайненци“, живеещи в покрайнините. Най-вероятно обаче името „българин“ е от тотемен произход, възникнало още когато прабългарите са живеели в Централна Азия. То произлиза от „булгар“ — название на животно, прилично на белката, което номадските племена са отглеждали заради скъпата кожа.
Всъщност в прикаспийските степи прабългарите продължават да живеят по принципа на номадските общини. Племенно разкъсани са, което личи от многобройните племенни названия: оногондури, утигури, кутригури и др.
В периода 377--453 г. прабългарите попаднали под властта на хуните. Една част, увлечена от хунски орди, се заселила в Централна Европа и започнала да играе роля в Хунския племенен съюз. Именно поради това за пръв владетел на прабългарите в „Именника на българските ханове“ се сочи Авитохол — вероятно хунския вожд Атила. След разпадането на Хунския съюз, част от прабългарите се заселват в Панония.
Тези прабългари се появяват за пръв път на Балканския полуостров през 480 г., когато воюват като съюзници на византийския император Зенон срещу остготите. По-късно те скъсват съюза си с Византия и започват да нападат империята. Някои от тези нападения били извършвани съвместно със славяните. Летописецът Прокопий Кесарийски ни дава сведения за едно голямо прабългарско нападение през 540 г., което обхваща земите между Адриатическо море и Константинопол. В ръцете на прабългарите попаднали 32 крепости и били пленени и отвлечени над 120 000 души.
По това време, през средата на VI в., прабългарите, обитаващи земите на север от Кавказ започнали междуособна война. Сблъскали се кутригури и утригури. Кутригурите претърпели тежко поражение и потърсили убежище във византийска Тракия (обхващаща по това време и Влашката низина) със съгласие на императора. Не след дълго обаче кутригурите предприели голям поход срещу столицата Константинопол. Водени от хан Заберган през зимата 558--559 г. те обсадили византийската столица, но не успели да я превземат. Към края на VI в. приазовските българи били покорени от западните тюрки, а една част от панонските българи — от Аварския хаганат.
През 631 г. панонските прабългари се опитали да надделеят аварската власт, но били победени и се отправили, водени от Алцек, към земите на франкския крал Дагоберт. Друга част от същите панонски прабългари се спуснали по Апенинския полуостров и достигнали чак областта Неапол и остров Искиа.
Също така в началото на VII в. — 632 г. приазовските българи отхвърлили тюркското робство.
Разпокъсаните и борещи се за освобождение прабългарски племена се обединяват около вожда на едно от племената (оногондурите) — хан Кубрат. Така бил създаден обширен по територия военно-племенен съюз наречен във византийските хроники „Старата Велика България“. Границите му се простирали на изток до река Кубан, на запад — до Днепър, на север — река Донец, на юг — Азовско и Черно море.
Основната социална единица в прабългарското общество била семейната патриархална номадска община. Стопанският живот на прабългарите, основаващ се на широко развито скотовъдство, бил предимно натурален. Заедно с това обаче те водели активна търговия с околните земеделски славянски племена и с византийския градски и занаятчийски център — Херсон. Прабългарите упражнявали активно и редица занаяти — грънчарство, ковачество и особено художествената обработка на метала, обработка на кожи и изработването на кожени изделия. Прабългарската керамика и метална торевтика, както и изделията от кост притежавали необикновено разнообразие на формите и високи художествени стойности. Богатство на декоративното изкуство, което се запазва по-късно и в произведения създавани през първите векове от съществуването на българската държава на Балканите.
Прабългарската религия била синкретична. Тотемис-тичните вярвания били най-старите и най-широко разпространените. Определено животно — вълк, куче, кон, тигър — се смятало за прародител и покровител на даден род.
Върховен бог на прабългарите бил Тангра, чието име означава „небе“. Върховният жрец бил ханът.