Разширил изключително много територията на държавата, осигурил южните й граници с траен мирен договор с Византия от 815 г., Омуртаг пристъпил към осъществяване на важни военно-административни реформи — създаване на военно-административни области „комитата“, ръководени от отговорен направо пред хана „комит“. С това е ликвидирана разпокъсаната полуавтономност на славянските племена, направена е важна крачка към етническото единение на населението и фактически е положено началото на Първата българска империя.
В съвременните български източници — историографски и енциклопедически — понятието „Българска империя“ изобщо не се споменава — най-вероятно поради комплекса „да не подразним някого“. Всъщност за Първа българска империя (IX-X в.) и Втора българска империя (XII в.) се говори дори в най-общодостъпните енциклопедии за западноевропейските средношколци днес (като Ларус, Майер, Брокхаус и пр.). Следователно съвременните западноевропейски ученици могат да знаят за съществуването на две български империи, но българските ученици са лишени от тази възможност.
Така от времето на Омуртаг по държавно-администра-тивна структура, начин на управление на централизираната монархическа власт, военна мощ, териториална пространност и полиетнически характер на населението България е една от трите европейски империи през тази епоха.
Истинска тревога за Омуртаг обаче е било и нарастващото проникване на християнството сред населението на държавата му. Въпреки че по последните исторически сведения още хан Кубрат е бил покръстен, въпросът сега имал друг смисъл и значение. Мнозина от боилите считали това за открито и опасно византийско влияние. Като резултат от тези внушения Омуртаг провежда не само организирани гонения на християните в България, но лишава и първородния си син Енравота (Боян) от престолонаследие поради покръстването му още в юношеска възраст.
Въпросът за разпространението на християнството заема важно място през управлението и на следващите двама български владетели — на сина му Маламир и внука му Пресиян. Въпреки че те успели да обединят към държавата си славянските племена в родопската област и по течението на реката Струма и Вардар, превръщайки Родопите и Македония в неразделна част от България, те не могли да осъществят втората и най-решителна стъпка за създаване на единна българска народност — приемането на християнството като държавна религия.
Това направил синът на Пресиян — Борис (852--889).
Името Борис произхожда, според някои, от алтайската дума „барс“ (която означава „тигър“). Младият хан укрепил българските държавни владения в Тракия и Македония и установил сигурен контрол върху стратегическия път „Егнатия одос“, свързващ Драч и Солун с Цариград.
След краткотраен съюз със славянската държава Великоморавия, Борис приел, че много по-важно е да прекъсне договорните отношения с тази страна (традиционен съюзник на Византия), а да сключи съюз с Немското кралство (862 г.). С този съюз, освен военни задължения, Борис поел задължението да приеме покръстването от Римската църква посредством изпратените за целта немски духовници в страната. Приемането на християнството за българския княз е било обаче не само съдбоносен въпрос за утвърждаването на новата българска народност, формирала се естествено и спонтанно през последните два века, но и решителен коз в широката му политическа и държавническа дейност. Между всичко друго тук стоял въпросът и за немаловажното обстоятелство, че в християнския свят само папата и вселенският патриарх можели да коронясват с императорска корона един християнски владетел.
През 863 г. обаче българските земи били разтърсени от катастрофални земетресения, продължили повече от четиридесет дни. Годината била изключително неплодородна; нараствала заплахата от Византия. Това наложило сключването на „дълбок мир“ с Цариград, последвано от напущането на България от немските духовници. Външнополитическият момент налагал покръстването да се извърши от Византия. В Плиска пристигнали пратеници на Цариградската църква. В 864 г. Борис се покръстил тайно със семейството си, а на следващата 865 г. провъзгласил християнството за официална религия. Възникналият по този въпрос бунт на прабългарските боили бил смазан жестоко.
По това време обаче противоречията между Цариградската и Римската църква се изострили и българският владетел решил да използва отново това обстоятелство за дипломатически изгоди.