Льоберюл хитруваше — в отчета си за разноските щеше да отбележи, че са били седем стаи. И тъй като времетраенето на пътуването се очертаваше да възлезе общо на двадесетина дни със съответните отсядания, то той щеше да закръгли една хубава печалба.
В замяна на това Льоберюл имаше подчертан вкус към живота и ако караше хората си да се сбутват в една стая, то въобще не се стискаше по отношение на храната и виното. „Обилното пийване и хапване — обичаше да казва той — дават на човека и решителност, и разум.“
— Надявам се, че храната ти е добра, приятелю — каза той на ханджията. — Какво ще ни предложиш за вечеря?
— Какво ще кажете за по един великолепен омлет със сланина и скопени петли на шиш? А имам и сирена, достойни и за най-взискателното небце…
Льоберюл реши, че менюто е задоволително при условие, че към него се добави и някое прасенце или агънце, след което попита:
— А имаш ли все така от червените „Бон“ и „Шабли“?
— Както винаги, господин офицер. Виждам, че господин офицерът е запознат с местните вина…
— Родом съм от този край, приятелю. Аженор Льоберюл, по-големият ми брат, би трябвало все още да живее, ако Господ е решил така, в поселището Андуйет.
— А, да — каза ханджията без особено въодушевление.
Льоберюл забеляза помръкналата му физиономия и попита:
— Познаваш ли го?
— Познавам го.
— Как е той?
— Не е цъфнал и вързал.
— Бъди по-ясен, ако не искаш да изпиша името си с шпагата си върху големия ти тумбак!
Това накара ханджията тутакси да възвърне любезното си държание.
— В наши дни селският живот е труден, господин офицер. Господин брат ви бе сполетян от семейни неприятности. Жена му Берта го напусна и избяга с някакъв приходящ мазник. Оттогава човекът хептен се занемари.
— Ама че работа! — въздъхна Льоберюл-младши. — Клетият Аженор винаги си е бил слабак, безволев и рогоносец по природа.
Той направи знак на хората си да разседлаят конете, после се приближи към каретата и дръпна външното резе, монтирано на вратата й. Любопитен като катерица, ханджията занаднича изотзад.
— Иди се заеми със своята си работа, приятелю! — ревна му Льоберюл, като втъкна лакът в ребрата му. — В наше време любопитството може да струва скъпо!
Без да чака повторна покана, ханджията припряно побягна към кухнята. Но след като се озова при успокоителната топлина на пламтящите огнища, занадзърта иззад прозореца. В сумрака на спускащата се дъждовна нощ той видя от каретата да слиза някакъв мъж, загърнат в голям плащ с вдигната яка и с ниско наложена на главата широкопола шапка. Не беше възможно да се види лицето му. Ханджията изпроводи една от прислужничките да отведе Льоберюл и охраняваната от него тайнствена персона до първия етаж.
— Ще ви стъкмя огън — каза момата, като се приближи до огнището, където голяма суха цепеница чакаше само един пламък, за да лумне, пращейки. Тя се наведе и поднесе към него голямата свещ, която носеше. Льоберюл се загледа в хубавата й изпъната дирница и протегна развълнувана длан към нея. Имаше чувството, че гали целия си роден край. Ах, колко нежна и заоблена се оказа Бургундия!
Прислужницата счете за свой дълг да изписука доволно.
— Не се отдавайте на неблагопристойности в мое присъствие, моля ви! — обади се затворникът.
Гласът му отекна по странно метален начин. Момичето се обърна изненадано към него, при което изпусна вик на ужас, тъй като се оказа, че мъжът носи желязна маска, обхващаща цялата му глава.
— Не се плаши, гургуличке! — призова Льоберюл.
Бледнеейки, момичето отстъпваше към вратата.
— Този благородник сграда от кожно заболяване, което загрозява лицето му — обясни с досада Льоберюл, защото му бяха наредили максимална дискретност по отношение на затворника. — И той носи тази маска, за да не смущава околните, което е похвално от негова страна.
Но момичето се беше вече изсулило от вратата.
Защо трябваше да я плашите? — тросна се Льоберюл.
Не искам да плаша никого — възрази мъжът с желязната маска. — Свалете ми това метално лице и ще видите, че моето собствено не е такова, че жените да пищят при вида му!
Подофицерът повдигна рамене и отвърна:
— Ако зависеше от мен, нямаше да имам нищо против, монсеньор. Но моята мисия се състои в това да ви отведа до Бастилията за минимум време и с максимум дискретност. Извън това не са ми позволени никакви волни движения.
След тези си думи той превъртя ключа на вратата, сложи го в джоба си и се доближи до камината, където цепеницата вече припукваше весело.