Мъжът с желязната маска свали наметалото и шапката си и се изтегна на леглото, иначе напълно облечен.
Льоберюл и затворникът вечеряха насаме, както правеха винаги в продължение на последните осем дни. Не си говореха. Бяха наредили на Льоберюл да не се впуска в никакви разговори с човека, който му бе поверен.
След приключването на вечерята, когато стомахът на предводителя на ескорта се напълни с храна, а оттам и сърцето му — с благородство, той се замисли за брат си, който вегетираше само на половин левга оттам. „Ще отскоча да го посетя“ — каза си той.
Това му похвално намерение поставяше обаче един проблем — непосредственото охраняване на затворника. Изричната заповед беше само той да има близък контакт с него и никой друг, така че не можеше да си позволи да го повери на когото и да било от хората си.
Но все пак му хрумна една идея. Звънна на прислужницата и й нареди да му донесе верига и катинар, което тя изпълни тутакси.
— Монсеньор — обърна се тогава Льоберюл към затворника, — ще помоля да ми простите, но тъй като се налага да отсъствам не задълго, то ще трябва да ви прикрепя с веригата към кревата.
От години затворникът бе свикнал с какво ли не отношение, за да се възбунтува сега открито спрямо тази мярка, затова отвърна с достойнство:
— Направете онова, което считате за необходимо, господине. Вие не сте държавен затворник като мен, тъй че нищо не ви спира да подгоните някоя фуста.
Льоберюл се въздържа да обори предположението на Желязната маска и го привърза с веригата за месинговата табла на кревата. И след като се увери, че решетката на прозореца е здрава, излезе, заключи вратата и постави на пост пред нея един от хората си.
Аженор Льоберюл напразно се мъчеше да заспи. Увит в едно прокъсано чердже до камината, в която припламваше агонизиращ огън, той се бе свил на кравай от болките в празния си стомах. Този ден бе ял варена коприва. Въпросното ястие, което би зарадвало примерно някоя патица, не му бе свършило кой знае каква работа. Самият той би предпочел самата патица.
Тропот на конски копита го накара да подскочи. Идването на конник в тази отдалечена от всякакви главни пътища малка махала, и то в такъв късен час, си беше направо черна магия. Клетникът се запита дали това не бе смъртта, която, смилила се над него, идваше да го отведе. Все пак озадачен, въпреки тази необичайна надежда, той се надигна. Конят спря пред колибата му, след което удар от здрав юмрук разтърси вратата й.
— Кк-ой е? — заекна Аженор Льоберюл.
Вместо отговор при следващия удар резето отхвръкна и в рамката се очерта едър силует. Аженор тикна едва мъждукащата борина в огнището, за да я разпали, после я вдигна нависоко, за да види лицето на натрапника. Отне му известно време, за да си спомни чие е червендалестото и охранено лице, което изплува под светлината, но накрая го разпозна и възкликна:
— Йоахим, братко!
Двамата мъже се прегърнаха, като Аженор се разплака от вълнение. Сълзите му станаха още по-обилни, когато офицерът извади изпод наметалото си едно варено пиле и голям комат хляб. С разтреперан глас Аженор възкликна:
— Самата Света Майка Богородица те изпраща тъкмо когато псовисвам от глад и краката ми вече не ме държат!
И като заръфа пилето, той се зае да описва плачевното си положение:
— Ако съм все още жив, то е по някакво чудо. Нямам вече нищо — ни земя, ни пари, ни смелост, нито жена. Клетата избяга, за което не мога да я укоря, защото не можеше все пак да се храни само с любовта ми.
Йоахим избърса една избила изпод клепача му сълза. Брат му го попита не без известна нотка на завист, па макар и бяла:
— А с теб какво става? Като те гледам, май нещата ти вървят добре.
— Жандармерийски подофицер съм — отвърна Льоберюл-младши. — Работата ми е добра. Не мога да се оплача.
— А какво правиш към нашия край? В отпуск ли си?
— Не, пътувам със специална мисия.
Изразът така впечатли Аженор, че той глътна цяла кълка. Измежду омазнените му за пръв път от толкова години устни излетя едно оригване, изразяващо крайно благоутробно задоволство.
— Мисия ли? Каква мисия?
Йоахим се поколеба. Но в края на краищата си каза, че ако не може да се довери на брат си, то тогава на кого?
— Чувал ли си за Желязната маска? — попита той.
— Не — отвърна изненадано Аженор. — Това да не е някакво тайно общество?
— Не. Това е един тайнствен държавен затворник, който от години гниеше в тъмницата Пинерол в Пиемонт и когото сега съм натоварен да отведа в Бастилията в Париж.
— И кой е този затворник?