— Ами… че това е кралят! — преплете език Аженор.
И наистина пред очите им се намираше несъмнено бурбонската физиономия на Луи XIV. Само дето беше малко по-подпухнала поради обездвижването, характерно за затворническия начин на живот, както и по-бледа заради дефицита на свеж въздух от толкова години.
— Мисля, че разбирам… — отрони след малко Йоахим.
— Какво разбираш? — изломоти въпросително брат му.
— От доста отдавна в Париж се носят разни слухове. Шушука се, че кралят ни е имал брат-близнак. Това създало проблем във връзка с наследяването на трона. Кралете винаги мечтаят за отроче от мъжки пол, но се сбъркват, когато им се пръкнат две наведнъж. Едното се оказва в повече и то трябва по един или друг начин да изчезне…
— Изборът не трябва да е бил никак лек… — рече замислено Аженор.
— Това явно е била поредната идея на Ришельо: да се осигури трононаследието по благопочтен начин. И разбирам напълно защо той и Луи са притулили лицето на този мъж и са го затворили. Не са могли все пак да го оставят да се шляе насам-натам.
След като размениха още серия твърде уместни мисли по този повод, те съблякоха покойника и го погребаха в полето. След което Йоахим надяна желязната маска на лицето на брат си.
Зората бе започнала да се разпуква, когато двамината братя пристигнаха в странноприемницата. И ханджията, и хората от ескорта се бяха вече събудили. Последните учудено ококориха очи, когато видяха командира си да пристига отнякъде в компанията на затворника. Но Льоберюл-старши намери начин да парира озадачението им:
— Монсеньор затворникът бе изял твърде много омлети и му призля, тъй че го изведох да го поразходя. А сега, орли мои, да пийнем малко бяло винце за тласък и после — на седлата, защото ни остава още доста път до Бастилията!
Мигове по-късно малката кавалкада напускаше бургундския край, оставяйки в плодородната му земя тленните останки на онзи, който вследствие на една нелепа лотария биде лишен от трона на Франция.
Аженор Льоберюл изигра своята роля по великолепен начин. След като се поохрани и дойде на себе си, той се огледа и първата му работа бе да прелъсти племенницата на управителя на Бастилията, която, както се оказа, безкрайно се възбуждаше и от маската му, и от мистерията, криеща се зад нея. И те продължиха успешната си плътска връзка до 1703 година, когато последният издъхна, преситен от царски грижи, внимание и почести.
Из „Желязната маска по пантофи и халат“ —
мемоарни записки на Нини Соасант-Ньоф —
племенница на управителя на Бастилията,
намерени от един санкюлот при превземането на последната
Лекция тринадесета
Регенцията, Луи XV
Твърде дълго продължилият грип най-после ме принуди да остана в леглото си. Външният термометър сочеше двадесет градуса, а този, който бях пъхнал под мишницата си — тридесет и осем. Тъкмо се бях загледал в иначе слънчевия ден отвъд прозореца, по чието стъкло една пчела настойчиво потрепваше, настоявайки за право на убежище, когато на вратата се позвъни. Станах криво-ляво и тьтрейки нозе, отворих вратата. Отстранявайки ме нехайно с ръка, вътре нахлу самият Берю, прегърнал като малки бебенца няколко бутилки червено вино.
— Щом не се появи в комисариата тази сутрин, веднага се досетих, че не си приложил моята рецепта. Тъй че нося всичко необходимо, включително и черен пипер… Ти пак си легни, а аз ще се заема с необходимите приготовления.
И той нахлу като носорог в кухненския бокс, откъдето тутакси се разнесе оглушителен трясък на разпиляна посуда. Заемайки отново хоризонтално положение, му зададох с жален тон класическия въпрос, който задава на ближния си болникът с надеждата, че не е сам на света в своите страдания:
— А ти как си със здравето, Дембо?
— Много по-добре, отколкото мнозина, които цял живот мислят за здравето си! — отвърна бодряшки Берю откъм бокса, където се чу бълбукането на изливаното в тенджера червено вино. — Само дето, като вдишам дълбоко въздух, ме наболяват гърдите и отпред, и отзад.
— Това е от цигарите. Трябва да ги спреш!
— Познавах един, дето ги спря — отвърна той, както винаги пълен с примери от живота, — и му се разказа играта: напълня с двайсет килограма, оттам получи проблеми със ставите и вдигна високо кръвно. Оплака ми се и от хронично безсъние — щом заспял, започвал да сънува, че пали ту „Марлбороу“, ту „Кемъл“, ту „Житан“, ту „Голоаз“ и много други марки, всяка нощ различни. Тогава изведнъж се събуждал по никое време, облян в пот, и до сутринта не можел да заспи. Заспивал чак на работното си място, затова и малко по-късно го уволниха. Не знам какво стана после с тоз човек, но едва ли е свършил добре…