След като пое дълбоко въздух, Берюрикс начена:
— Генерале мой, приятели… Вие направо си фантазирате, ако мислите, че на римляните ще им писне да стоят тук. На човек може ли да му писне от ваканции, почивки, пикници, барбекюта и разходки на чист въздух? Признавам, че отскочих за малко до лагера им, но това поне ми позволи да видя нещата такива, каквито са. Тези господа разполагат с всичко необходимо за един здравословен и същевременно светски живот: кльопане, поркане и пички. Те изпиват и изяждат всичко, което ражда плодородната ни земя, както и дивеча, дето шета по нея. Бастисах трима от тях, които бяха забърсали такава путарана от нашите, че дори вие, генерале, с цялото ми уважение към вас, щяхте да се надървите, ако я бяхте видели, макар и да сте Верцингеторикс. А ние тук през това време нямаме нищо нито за ядене, нито за ебане, пардон. — Тук Берюрикс направи кратка пауза, защото се почувства леко гузен от това, че нелегално си беше осигурил поне последното. — Всеки ден стягаме коланите си с по една дупка и скоро на тях няма и да има място за повече дупки. И след седмица-две римляните ще довтасат с духова музика, с цветни гирлянди по копията и Цезар воглаве, само за да разчистят терена от изкреялите ни трупове. Генерале мой, сега вече можете да заповядате да ми отсекат чутурата. Предпочитам да умра така, отколкото в бавна и мъчителна агония поради липса на калории!
Сред насъбралото се воинско множество цареше дълбоко и тревожно мълчание. Всички чакаха какво ще каже Верцингеторикс. И той каза следното с тон на нескрито презрение:
— И какво решение предлагаш, Берюрикс? Доведи докрай мисълта си.
И с вдигане на рамене Берюрикс я доведе докрай:
— Генерале, изкльопахме всички плъхове в Алезия. Сега плъховете сме ние. Плъхове в капан, които глупаво чакат смъртта си. Но все пак има светлина в тунела. Нека се предадем! Това вероятно ще накърни гордостта ни, но поне повечето от нас ще останат живи. Защото ако това, да умрем, пеейки „Галите горди глава не скланят пред вражески орди“, е красиво, то това, да се предадем, е мъдро.
И той млъкна. Чудовищна тишина цареше околовръст. Но тя трая броени секунди, след което буквално беше раздрана от многогласно възторжено скандиране:
— Да живей Берюрикс! Хип, хип, урикс! Хип, хип, урикс!
Гордият Верцингеторикс побледня и сведе русокосата си глава. Но след малко, показвайки, че е взел решение, тропна с пета по щита, на който величествено стоеше, и отривисто нареди:
— Доведете белия ми кон, отворете портите на града и нека който ме обича, ме последва!
Последва суматоха. Всички тичаха насам-натам, обзети от треската на капитулацията.
Колкото до Берюрикс, той с уморена крачка се запъти към палатката си, влезе вътре, седна и се замисли. Смътно чувстваше, че Верцингеторикс е този, който щеше да остане в историята, а не той, Берюрикс, но тази мисъл не го огорчаваше.
— За какво толкова мислиш? — обади се след малко Лариретка.
— За това — отвърна той, — че е по-добре да си умреш с домашните пантофи, и то колкото се може по-късно, отколкото да се превърнеш в легендарен герой-великомъченик.
След което се пресегна и я хвана за хубавия й задник.
Из „Галската война“
от Кесар Юлий
Лекция втора
Франките, Кловис
— Много яко! — възторгна се Дебелака. — Чувствам как постепенно се изпълвам със знания, Сана! Образованието просто набъбва в мен! Досега колкото и да не изпусках случай да прелистя „Ридер дижестив“ при бръснаря, нещо все ми куцаше в интелектуално отношение. А оттуканка нататък ще мога да блесна сред обществото…
Аз обаче бях обладан от скептицизъм. Да се мебелира интелекта на Берю е по-трудно, отколкото да се продадат вентилатори на някой ескимос.
— И после? — подкани ме той жадно. — После какво е станало?
— После, драги приятелю, римляните окупирали Галия.
— Задълго ли?
— За четиристотин години.
— За четиристотин години! — възкликна потресено Берю. — Че ние какво се кахъряхме толкова в началото на четирийсетте? И римляните ли са си имали Гестапо, Сана?
— Не, Дебелий, те са били цивилизовани хора. Обработили земята ни и я засели със земеделски култури. Прокарали и пътища…
— Е, можели са да прокарат и някоя магистралка — подметка Берю. — Сега нямаше да имаме някои празноти в това отношение.
— Римляните построили и градове — продължих аз. — На тях дължим най-хубавите настоящи наши паметници на културата.
По навлажнения поглед на Берю разбрах, че започва да се изпълва с благодарност към римляните. Винаги си е бил чувствителна душа.