— Радвам се, Дембо, твоят навик да се мъкнеш по кварталните кръчми понякога допринася за общата ти култура.
— Така си е, Тони — каза Берю, навеждайки скромно глава. — Кой каквото и да говори, кръчмата си е цял университет. Там понякога се заливат много умни хора, но фукари, които срещу ракия-две ми разправят и обясняват каквото си поискам. И ако това продължава така, след някое време, току-виж, съм кандидатствал за Сорбоната.
— Може. Пък ако не успееш, в Сорбоната винаги има нужда от разсилни.
— Пак се бъзикаш с мене, но това само ще ме амбицира да се хвърля по-сериозно във водите на науката.
— В които ще се удавиш тутакси, но все пак това ще бъде благородна смърт в резултат от жажда за знания… Сега нека продължа с твое позволение. След смъртта на Луи XVI околните крале се стресирали много и направили коалиция срещу Франция. Казали си, че ако това добие епидемичен характер, много скоро короните щели да се продават на битака, и то евтино. В същото това време някои области във Франция, като Вандея например, се разбунтували, обзети от реставрационни настроения. Но в цялата тази бурна обстановка републиканската ни армия отново се оказала на висота и враговете на Френската република били принудени да подпишат мирно споразумение с нея. Това станало в Базел. В края на краищата революцията победила. И безспорно най-добрият плод, който дала, бил един документ, наречен „Декларация за правата на човека“. Член четвърти от въпросния документ уточнява: „Свободата се състои в това, човек да може да прави всичко, което не вреди на ближните му…“
В този момент телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и в ухото ми прозвуча гласът на Стария — мек и шлифован като на продавач на персийски килими:
— Как сте, драги комисарю? Отдавна не сме се чували. Не се обръщате вече към мен нито за съдействие, нито за съвет.
— Просто не е имало повод за това, господин шефе. От известно време има затишие в обичайните полета на моята дейност.
— Ще ви питам направо, комисарю: случайно да имате един арестуван младеж на име Жером Бобишар?
— Да. Мисля, че така се казваше. Разкрит и арестуван благодарение на Берюрие, който се е заел с неговия случай.
— Този маймуночовек? Винаги съм се питал, комисарю, как вие, образован и изискан мъж, толкова години търпите омерзителното му присъствие около себе си. Сега горкият младеж в неговите лапи ли е? Да не би да го е осакатил?
— Доколкото ми е известно, все още не, господин шефе.
Стария въздъхна с облекчение.
— Знаете, комисарю, колко пъти съм ви измъквал от някои ситуации, в които сте попадали. Сега на свой ред имам една молба към вас: направете необходимото, щото младежът да бъде освободен начаса.
— Но как така, господин шефе? Деянието му е доста сериозно!
— Знам, знам, но всички сме били млади и сме допускали грешки.
Колкото и да се напрегнах, правейки бърза рекапитулация на лудориите в младостта си, не можах да си спомня случай, в който да съм извършил обир с качулка на главата и нерегистриран пищов в ръката.
— За да настоявате за това, господин шефе, вероятно са налице форсмажорни причини.
Стария пак въздъхна, този път с известно смущение.
— Работата е там, драги комисарю, че въпросният младеж е син на нашия консул в Холандия, а чичо му е важен фактор в управителното тяло на един голям консорциум, който няма да назовавам, но който неведнъж е давал финансово рамо на политическата сила, към която принадлежа. Лично председателят на партията ми се обади. Тъй че разчитам на вас да упражните нужния натиск върху пещерния човек, чийто пряк началник се явявате, случаят да бъде потулен и да остане без последствия. А и отгоре на всичко наближават избори, нали разбирате… Желая ви всичко най-хубаво, комисарю. — И той затвори телефона.
Разбирам, как да не разбирам, о, дърт наследствен реакционер такъв! О, радетелю за кастовостта на обществото, о, гьзолизецо на властимеющата клика!
Погледнах към Берю. По вида му личеше, че е разбрал есенцията на разговора. Беше станал прав, целият почервенял, докато адамовата му ябълка мърдаше нагоре-надолу.
— Какво искаше дъртият контрареволюционер? Познавам му аз душицата. Да пуснем криминалния елемент, нали? И защо, ако смея да попитам?
Обясних му с две думи. Той постоя известно време с поглед, вперен в празното пространство, после удари по бюрото ми така, че всичко, намиращо се върху него, подскочи на минимум десет сантиметра, и изрева: