— И какво е то?
— Във връзка със самото острие. Падайки, със своята тежест то не само ще срязва, но и ще смачква, а това ще прави операцията твърде неестетична.
Кралят заоглежда графиката и прехапа устна. Мислеше бавно, но упорито. След известно време пухкавото му лице се разведри.
— Мисля, че намерих решение на проблема ти, момчето ми!
— Не се и съмнявам, сир — каза Берюриез, стараейки се да скрие скептицизма си.
— Дай ми едно перо!
Калфата побърза да изпълни нареждането му, след което, усмихвайки се, Луи XVI прокара една диагонална линия по правоъгълника, изобразяващ острието, като по този начин го раздели на два триъгълника. После задраска долния триъгълник, оставяйки само горния.
— Острието трябва да има тази форма. Като пада косо, ще срязва по-ефективно и ще се избегне неудобството, за което стана дума.
— Сир, вие сте просто гениален! — възкликна Берюриез.
— О, нека не преувеличаваме — отвърна скромно кралят. И след като се замисли, добави: — Самият аз не бих могъл да известя за това нововъведение, приятелю, тъй като така и така съм толкова непопулярен, че всички ще започнат да разправят, че мисля по-скоро как да осигуря смъртта на поданиците си, а не живота им… Но иди при доктор Гилотин, който е многопосочен изобретател. Твоето творение сигурно ще го заинтригува и той ще ти даде добра цена за него.
Берюриез благодари припряно и сподирен от благосклонния поглед на краля, хукна да търси гореупоменатия доктор.
„Ще трябва да въведа този начин на екзекутиране. Модерен е до революционност“ — помисли си Луи XVI, клатейки глава.
Извадка отмемоарните бележки
„Как стигнах до откритието за радикалното лечение на мигрените“
на Йосиф-Игнаций Гилотин —
професор по анатомия в Парижкия медицински факултет
Лекция петнадесета
Наполеон I
This morning Берю се появи, раздавайки го изненадващо свежарски. Захвърлил рокерското облекло, той се бе накиприл в кариран блейзър, леко поизбелял, но все пак приличен. Най-изненадващото беше, че бе сменил ризата си, което не му се бе случвало от седмици, както и това, че се бе избръснал.
— Свеж си като месец април — отбелязах аз.
Той извади от джоба си остатък от огледалце и взирайки се в него, приглади един непокорен кичур коса на главата си.
— Имам чакалък.
— Бива ли я?
— И още как! Актриса е.
— Ами!
— Йес, мистър. Парче и половина. Циците й стърчат право нагоре, а задницата й е изпъкнала. Когато ходи, двете й половини така валсират, че тутакси се сдобиваш с кривогледство, после — с разногледство.
— И къде попадна на това съкровище?
— Тя сама дойде да ме намери. Живее във високия блок срещу мене. В момента участвала в снимки в студията „Бийанкур“ и докато била на снимачната площадка, й свили някакво скъпо бижу. Не искала да вдига шум около случая с официална жалба, затова и един търговец от квартала я посъветвал да се отнесе към мен, та да направя нещо като неофициално разследване. Тъй че се поизтупах, за да отида да се пошляя из студиото. А там щъкат звезди, които обичат да си вирят носа. Това ме принуди да се докарам малко в стил Хуйндзорския дук, за да пасна повечко с атмосферата на въпросното място…
И той се обърна в профил, та да мога да оценя стилния му силует, но в това си движение обърна мастилницата на бюрото ми, като съдържанието й се изля изцяло върху панталона му. Устата му изригна куп псувни, три от които ми бяха абсолютно неизвестни до този момент. След което със забележително самообладание събу панталона и го понесе към банята, за да направи колкото отчаян, толкова и безнадежден опит да го почисти.
След малко, както си беше по къси гащета и скъсани чорапи (единият черен, другият зелен), се появи отново и просна полумокрия панталон върху радиатора с коментара:
— И това ако е късмет! Имам го само от три години.
И именно тогава вътрешният телефон иззвъня. Вдигнах слушалката и чух гласа на Стария. Намирал се в момента в кабинета си и трябвало да ни види спешно, Берю и мен. Така че да сме се качели горе при него.
— Ами сега какво да правя? — попита с тревожен глас Берю. — Само това липсваше! Защо пък иска и аз да дойда? Обикновено дъртата реакция избягва изобщо да ме вижда.
— В края на краищата ела, както си — опитах се неуместно да се пошегувам аз.
Но той вече беше взел решение. С рязко движение смъкна завесата от прозореца и набързо си спретна нещо като кокетна поличка.
— Това е всичко, което мога да направя. Напред, пък да става каквото ще!
Когато влязохме при Стария, при вида на Берю той стана иззад бюрото си и се втренчи в него.