— Ако това се беше случило сега, щеше да се отърве — отбеляза както винаги много точно Берю. — Кажи кое е най-важното, което станало при този Луи XVIII, и да минаваме нататък, защото като гледам в тази книжка кахърната му и подпухнала физиономия, едва ли е направил кой знае какво.
— Дал на французите нова Конституция, въвеждайки конституционната монархия.
— И това е нещо — призна Дебелия. — Но иначе, ако съдя по сурата му, хич не вярвам да го е бивало върху дюшека.
— Грешиш. Някои сведения гласят, че се е справял нормално. Имал си и любовница — мадам Дю Кайла. Следващото, което може да се каже за него, е, че умрял през 1824 година. А сега да минем на Негово Величество Шарл Х…
— А, този е хубавеляк — призна Берю, съзерцавайки портрета му в книжката. — Сигурен ли си, че е бил брат на Луи XVIII?
— Абсолютно. И далеч не съм единственият, който е сигурен в това. Той имал двама синове: Ангулемския дук и дук Дьо Бери. Първият се оженил за братовчедка си Мария-Тереза Френска, дъщеря на Луи XVI, но не могли да имат деца. Така се оказало, че вторият бил единственият, който можел да продължи Бурбонския род. Обаче през 1820 година един работник на име Лувел го убил пред Операта. Замисълът му бил с това убийство да приключи с Бурбонската династия. Но едно неочаквано обстоятелство обезсмислило саможертвата му, тъй като малко време след това дукеса Дьо Бери родила син.
— Наистина този Лувел си е бил кутсузлия — за пореден път поклати глава Дебелия.
— Управлението на Шарл Х траяло шест години. Той бил силно консервативен и действал така, сякаш революцията никога не се била състояла. На французите това им дошло множко и през 1830 година се вдигнали на бунт. В продължение на три дни в Париж паднало яко кюскане. Шарл Х се видял принуден набързо да нахвърля багажа си в куфара и да офейка в Англия. Все пак по време на краткото му кралуване станали две неща за отбелязване: по отношение на мебелировките и оформянето на интериорите се появил стилът „Шарл Х“ и започнала войната с Алжир. Последното станало по-точно на 25 май 1830 година. Всичко започнало наглед невинно вследствие едно търговско недоразумение. Нашият консул там и деят на столицата Алжер се скарали по този повод така, че се хванали гуша за гуша. След като отношенията между двете страни хептен се сговнили, министър-председателят на Шарл Х изпратил към Алжир една фрегата с парламентьорско знаме. Но когато тя тръгнала да акостира в пристанището на Алжер, алжирците започнали да я обстрелват. Това силно възмутило френското правителство и то взело решение за въоръжена намеса. За това решение спомогнало и обстоятелството, че по онова време Франция била останала почти без колонии, а ето че се представяла възможността за сдобиване с такава. На първо време Франция изпратила в Алжир 450 военни кораба и четирийсет хиляди войници. Арабеските тутакси организирали защитата си начело с емира Абд ел Кадер. Войната продължила доста време — последният се предал чак през 1847 година. След окупацията на Алжир френското правителство било изпълнено с добрата воля да управлява страната справедливо, давайки на арабите всички права на френски граждани. Но скоро пейзажът бил позагрозен от стоварилите се там имигранти: французи, испанци, италианци, малтийци… Всички те пристигнали с цел да се замогнат, вследствие на което започнали да злоупотребяват по всякакъв начин с местното население, на което това никак не се харесвало… Но нека оставим Алжир и да минем на последния крал на Франция — Луи-Филип I, който би трябвало да бъде наричан Луи-Филип Последний. Той бил нещо като републикански крал, още повече, че се бил при Валми на републиканска страна. Още по-точно казано, проявявал се като буржоазен крал. Демонстрирал непосредственост, като се разхождал из Париж с чадър под мишница и се ръкувал с всекиго. Тогава нещата били еднакво далеч и от помпозността на Версай на Луи XIV, и от тази на сегашния Елисейски дворец. Но въпреки своите популистки залитания Луи-Филип си бил авторитарен тип, мечтаещ за власт и слава. Имал добри министри, сред които изпъквал Тиер. По негово време икономическият живот влязъл в безпрецедентен подем: появили се железницата и първите параходи. Подобрила се и участта на работниците и селяните. Франция станала голяма средиземноморска сила, а и интелектуална столица на Европа благодарение на големите писатели, които изкласили, за да заместят класицизма с романтизма и дори реализма: Ламартин, Виктор Юго, Мюсе, Стендал, Жерар дьо Нервал, Виньи, Теофил Готие, Мериме, Бодлер, Жорж Санд, Балзак…
Но нека се върнем на Луи-Филип Последний. Както вече споменах, въпреки либералното си държание той си имал монархическа душица. И го доказал. Въвел правилото в избори да участват само граждани, плащащи данъци от минимум двеста франка. Но народът се възмутил от това и поискал електорално право да имат всички, независимо дали са бедни или богати. И е бил прав. Моето лично мнение, Берю, е, че ако трябва да има някакъв изискуем ценз за избирателно право, то той трябва да бъде образователен. Защото се оказва, че немалък процент от електората на всяка страна няма ясна представа за какво гласува, нито защо. Но така или иначе кралят отказал. Тогава избухнала революцията от 1848 година. Луи-Филип, който много добре знаел какво е революция, след като баща му умрял на ешафода, абдикирал в полза на сина си и побързал да офейка на свой ред в Англия.