1981 г.
ПРЕДГОВОР
На Балканския полуостров спомените живеят дълго. Столетията на турското господство са отминали като една-единствена нощ, а страстите на предишните векове са останали живи, сякаш са от вчера. В една земя, където непрестанно са се смесвали различни народи, а границите рядко са били естествени и никога дълготрайно справедливи, още от далечни времена международната политика и нейният летопис са били проникнати от дух на съперничество и враждебност. Балканските историци се поддават на този дух. Осъзнавайки добре помощта, която една благоприятно изложена история би оказала на страните им, те не могат да се въздържат от смекчаването на фактите, от представянето на историята в изгодна за тях светлина. Това е напълно разбираема, но погрешна политика. Тя често сама осуетява постигането на желаната цел — например в случая, когато славянските историци в хор очернят Източната римска империя, само защото е била предимно гръцка, забравяйки, че да омаловажаваш враговете си е най-несигурният начин да възвеличиш себе си. Но освен това тази политика отдавна е престанала да оказва въздействие зад граница. В Западна Европа, където националните съперничества не са така нестихващо ожесточени и поради това науката е успяла да се разграничи от патриотизма, твърденията на балканските историци вече са изгубили своята убедителност.
Толкова по-зле, защото в историята на Балканите има много интересни и значителни епизоди, които си заслужава да бъдат отбелязани. Но малко от тях са описани задоволително. В Източна Европа страстите са били прекалено бурни, а на Запад се е утвърдило мнението, че в Източна Европа не се е случило нищо съществено до възникването на т. нар. „Източен въпрос“ през XVIII в. Така Първата българска държава е останала смътен и малко известен период. Дори самото й име звучи изненадващо за западноевропееца. Но нейната история заслужава внимание — както поради значението й за европейската история, така и заради собствените й достойнства и великите личности, които са я управлявали. Написах тази книга с надеждата да й спечеля поне част от това заслужено внимание. Следвайки правилото, че историкът няма за задача да се намесва в съвременната политика, аз съм се ограничил единствено с историята на Първата българска държава. Но бих се радвал, ако тя събуди интерес и симпатия към страната, която е нейна днешна наследница, тъй като според мен това е един от естествените стремежи на всеки историк.
От самото начало Първата българска държава изправя историка пред едно голямо затруднение. Историята й ни е известна почти единствено от чужди извори. Освен ценния, но оскъден Именник на българските ханове, няколкото жития и малобройните надписи, повечето открити наскоро, разполагаме предимно със сведенията на хронистите от Източната римска империя и с някои откъслечни свидетелства на западните летописци. На изворите съм се спрял по-подробно в края на книгата. През цялото време обаче трябва да се имат предвид неизбежните празноти в информацията, с която разполагаме — особено по отношение на вътрешно-политическия развой и събитията по границите, отдалечени от цивилизования свят. Подобни празноти са идеална почва за необузданото въображение на шовинистите, но за сериозния историк те са обезсърчителна пречка, която го принуждава непрекъснато да прави уговорки или да признава своята неосведоменост — нещо, твърде неприятно за самочувствието му. Възможно е да се появят нови сведения, да бъдат открити нови надписи, които да хвърлят светлина върху много въпроси, но това още повече възспира историка: той никога не би могъл да се надява, че ще изрече последната дума за ранната българска история.