— Избери си — чифт или тек!
— Чифт! — каза Анастаси.
— Намисли си нещо важно — дали ще се сбъдне.
— Какво да си намисля? — попита Анастаси.
— Нещо важно! — каза Авакум. — Например дали до края на годината ще се ожениш?
— Това не е важно! — поклати глава Анастаси.
— Ти искаш да останеш стар ерген като мене?
— Това не зависи само от мен! — въздъхна Анастаси. Той се изправи и взе заровете от ръката на Авакум.
— Аз ще хвърлям — рече той. — Намисли си нещо важно, дали ще се сбъдне.
— Какво да си намисля? — повдигна рамене Авакум.
— Например…
— … дали до края на годината ще се оженя? — прекъсна го Авакум. — Този въпрос боговете отдавна са решили, няма смисъл да питам заровете.
Анастаси направи тъжно лице и се запъти към леглото си, но Авакум го спря.
— Хайде, хвърляй! — рече той. — Залагам за малката ясновидка. Дали ще прогледне!
Анастаси не знаеше коя е малката ясновидка и затова хвърли заровете с най-безразличен вид. Заровете показаха 2 и 3.
— Спечелих! — усмихна се Авакум. — Тази вечер ми върви! Заровете показват, че малката ясновидка ще прогледне. В такъв случай Прокопи Сапарев е вън от играта. Дано!
В тази минута той грееше ръцете си на чуждия огън, дори Анастаси го почувствува, затова лицето му се сви, като че ли го беше заболял зъб.
Авакум остави Анастаси да спи, а сам се завърна отново в къщата на бай Спиро. Прибра се към два часа след полунощ.
Призори дъждът спря. Щом се поразвидели, Авакум и Анастаси тръгнаха за блатото. Като излязоха на полосата и повървяха някое време, Авакум каза:
— На метър-два под нас, а някъде и по-надълбоко, се намира обширен и плътен слой от глина. Този слой пречи на водата да се попива в дълбочините, затова тя размеква повърхностния пласт на земята и образува гьолове. Почвата, върху която се движим, прилича на сюнгер. Умението на бай Спиро да минава нощем в мъгла из тия тресавища не представлява нищо особено. Тук не играят роля никакви свръхестествени способности. Както виждаш, пътеката е ориентирана строго и по права линия към другия бряг и не прави никъде дори минимална чупка. Това място, където е излязла тиня, е отскоро. За да се движиш сигурно по една права и строго ориентирана пътека, не е необходимо дори да се оглеждаш. Необходим ти е един светещ компас, разграфен на минути и секунди. Засичаш градуса, минутата и секундата на посоката, която трябва да държиш, вървиш и не вдигаш очите си от скалата и пътеката те извежда на мястото, където трябва да стигнеш. Ето! — той извади от джоба си един кръгъл компас и чукна по капака му с показалеца си. — В чекмеджето на бюрото му намерих три такива компаса. С всеки от тях можеш да минеш безопасно през туй блато и в най-мъгливата нощ! Колкото до разширението на втория гьол, то се е появило отскоро. Спиро е щял да си блъска главата как да го избиколи — той и неговите хора.
Като наближиха разкошната плачуща върба, Анастаси каза, че труповете на кучетата са навярно още там, но когато стигнаха до нея, от труповете нямаше следа. Всъщност имаше следа — стъпкана и повалена трева, и тя водеше право в съседния гьол.
— Там ги е скрил — той или някой от неговите съучастници. За вечни времена! Забелязал е, че си вземал проби от труповете и затова е решил да ги скрие завинаги от света.
Разсъблечена от шумата си или прикрита тук-там с рояк позлатени листенца, мокри от дъжда, жалки като парцалчета, върбата не мамеше окото, но Авакум настойчиво се взираше в клонаците й и на края се усмихна. Той посочи на Анастаси два раздалечени клона и попита:
— Забелязваш ли нещо? Анастаси повдигна рамене.
— Вейки са откършени, и то не много отдавна, не виждаш ли? Тук е обтягал антена, мога да се обзаложа на каквото щеш, дори лулата си ще заложа! И ще ти кажа: щом в дома му не можах да открия радиостанция, тя непременно ще се намери тука! Какъв по-сигурен тайник от това блато, където на всяка крачка дебне смърт? И какво по-удобно място от тази върба? Разбира се! Където е била обтягана антената, там трябва да се намира и станцията. За такова откритие не се иска много ум! — Като говореше повече на себе си, отколкото на Анастаси, той опипваше ствола на върбата, както сляп човек опипва вратата на дома, където живее. — Ето! — възкликна най-после той и по устните му се появи усмивка, в която имаше доволство и удовлетворение, но не кой знае какво тържество. На един метър над коренището на върбата имаше кухина, дълга около половин метър и широка една-две педи. Той бръкна в тази кухина и извади от дъното й куфарче, голямо колкото една портативна пишеща машина. — Ecce Veritas!5 — кимна той на Анастаси и избърса с кърпичка ръцете си. — Човек това звучи гордо, но от човек може всичко да се очаква!