— Зрителя от първия ред!
— О! — възкликнаха оттатък.
— Не ме ли очакваше?
— Бях изгубила вече надежда!
— По-добре късно, отколкото никога! — каза Авакум и попита: — Мъжът ти тука ли е?
Тя се беше омъжила преди седем години за един генерален директор, който често ходеше в чужбина.
— Мъжът ми е в Италия. Защо?
— Ще те чакам след премиерата тук, на „Латинка“. Ще дойдеш ли?
Оттатък не се поколебаха нито за секунда:
— Ти съмняваш ли се?
И в мембраната прозвъня като сребро веселият й смях.
В два часа без четвърт от института се обадиха за резултатите. Пружината беше направена от специална стомана, каквато се произвеждаше само в един завод в България — в ЗСС, град Н. Що се отнася до „веществото“ върху пластинката, това беше най-обикновено епоксидно лепило „Универсал“, смесено със силна доза цианид.
В два часа се обади по приемника капитан Петров.
— Провери — нареди му Авакум — кой от конструкторите е ходил в експерименталния цех, кога и какво е правил там!
И му обади, че ще пристигне в Н утре, вероятно към десет часа.
Сетне отново си наля коняк, но само един пръст. До отлитането на самолета за Видин имаше предостатъчно време, можеше да поседи пред камината, да подържи сребърната чаша в ръцете си и за кой ли път да прочете свои стихове от времето на Момчиловската афера!
Той развъртя външната част на чашата, извади я и на вътрешната част прочете:
Сякаш повя вятър, замириса на бор. Балабаница се наведе да стъкне огъня и басмената й блузка се разтвори около врата.
— Сигурно и ти си била някога такава самодива! — каза й Авакум.
— А мигар сега съм лоша! — стрелна го Балабаница и опъна блузката върху гърдите си.
— Напротив, сега струваш колкото две самодиви — засмя се Авакум. Той намести отново двете части на чашата и замислено се усмихна.
Улица „Александровска“ започваше от центъра на Видин и отиваше на запад, към шосето за град Кула. №70 беше една стара двуетажна къща с олющена фасада, с табелка от пиринч върху входната врата, толкова потъмняла от времето, че Авакум с мъка прочете: Велко Трифонов, фотограф.
Беше шест часът. Възрастна попрегърбена жена въведе Авакум в ателието — една широка стая, сред която важно се мъдреше върху разкрачен триножник голям фотографически апарат с черна сатенена фуния отдире си. Срещу апарата, на няколко крачки от него имаше стол, а до стола стърчеше подвижен прожектор. До стените бяха поставени две пейки, маса и един шкаф, подобен на библиотечните шкафове за сигнатурни фишове. До този шкаф, изтъркан и овехтял, стоеше облечен в черна професионална манта фотографът Велко Трифонов, възнисък, слаб, попрегърбен като жена си, посивял и късоглед. Той беше току-що погледнал в служебната карта на Авакум, затова изглеждаше ужасно разстроен, очилата трепереха в ръцете му, а късогледите му очи не знаеха накъде да отправят разсеяния си поглед, толкова бяха смутени.
— Седнете — той покапи Авакум на една от пейките и сам седна насреща му. Гласът му беше глух и като че ли изпомпан, лишен беше от сила.
— Няма да ви сторя зло, успокойте се! — усмихна му се Авакум. — Дошъл съм по справка при вас. Няма да отварям дума за незаконната ви търговия със стари снимки. Ще искам от вас само да сте искрен и да не премълчавате пито дума от онова, което знаете.
— Моля ви се! — прошепна фотографът. — С удоволствие ще ви кажа всичко, което знам.
Авакум извади портрета на доктор Юлия Сапарева, протегна ръка и му го подаде.
— Познавате ли тази жена?
Велко Трифонов насмалко не изпусна снимката на пода.
— Познавам! — заекна той. И след като помълча, добави с угаснал глас: — Тази снимка е отпреди много години.
— Разкажете ми кога е правена снимката и всичко, каквото знаете за тази жена! — каза Авакум. — Довечера в осем часа вие ще се срещнете с докторката в сладкарницата на „Балкантурист“. Там вие ще и предадете срещу доста пари една картичка. Аз няма да преча на сделката ви и никой няма да ви попречи и да ви държи сметка, но при условие, че вие ще ми разкажете от игла до конец всичко, което знаете за тази жена, и че след това ще ми дадете още едно копие от същата снимка. Почвайте!
Накратко старият фотограф разказа следната история:
Доктор Юлия е родом от село Макреш. Родителите й отдавна са починали. Няма нито братя, нито сестри. Завършила е медицина в София. В началото на 1943 година се установява на частна практика във Видин, където служи мъжът й, капитан на една жандармерийска рота. Мъжът й е от град Пещера и се казва Васил Атанасов Драгнев. Капитанът се оказва зъл и жесток човек, гони партизаните и се прочува като голям палач. През средата на 1943 година във Видин пристига брата на капитан Драгнев, лесничеят Спиридон Драгнев, и гостува на братовото си семейство около 15 дена, Един ден при фотографа пристигат двамата Драгневци, носят му една снимка и искат да им извади копия. Ето какво представлява снимката!