— Да, учителю.
— Още преди да се усетим, започнахме да му разказваме за нашия гадател, точно колко къщи има в Междухълмието и до къде точно се простира залището на нашето село. Трябва още тоава да е употребил някой от магьосническите си умения за да ни развърже езиците. Сигурно вече си е бил наумил нещо, но и така да е, с нищо не се издаде. Разбира се, в началото ние си нямахме представа с какъв човек си имаме работа — дали се занимава с бяла или черна магия. Постепенно той взе да се разкрива. Всички знаят, че когато през лятото идва на почивка главният миризливец Сапо мирис заедно с жена си Одиоза, цялото село замирисва по най-противен начин. Казват, че в това бил чарът на съпругата му. Дано Сапо си я харесва и без нейния миризлив чар, защото Хлапакът — така нарекохме новият магьосник — много скоро я лиши от него. Разбира се всички му бяхме много благодарни.
— Не и аз! — Проърмя мощен глас от масата в ъгъла. — Разсипа ми манифактурката! Доведе ме до фалит! — Някой блъсна с юмрук по масата. От удара пироните изскочиха от гнездата си, а дъските се разместиха. Кръчмарят си взе чукчето и излезе иззад тезгяха да ги потегне.
— Това беше собственикът, искам да кажа бившият собственик на фабриката за противогази и освежители на въздуха. — Обясни Мастилницата на Панчо. — Той фалира почти веднага след като Хлапакът се разправи с Одиоза.
Обезпокоени от шума, хората от съседните маси се огледаха и закимаха с разбиране:
— Мастилницата пак разправя за Хлапака и Одиоза.
— Скоро трябва да свършва.
— Почти е свършил вече.
Глух за ропота, Мастилницата продължи.
— Хлапакът сигурно беше приел предсказанието на Гадателя като предизвикателство. И тук, на тази маса — разказвачът почука с нокът по изкорубените дъбови дъски — той обяви намерението си да промени времето. Бяхме на по две питиета от сладки коренчета — още помня вкуса им. — Мастилницата млясна с уста и хвърли един премрежен поглед към дъното на чашката си. — Още на следващата сутрин Хлапакът започна да реди камъчета, парченца от кости и една каруца други неща, за които дори аз нямам думи да ги нарека. Това ставаше отвънка, в самия двор на хана, така че почти цялото село се събра да му гледа резила. Разбира се, никой не вярваше, че ще успее, след като нашият Гадател беше предсказал суша — и то по самите облаци. Младичкият се бъхта цели два дни, слага си дреболийките така и иначе, мести ги и ги размества. И ставаше все по-червен. Когато на следващата сутрин се появи първото облаче, и малкото нашенци, дето все още чистеха каналите, си зарязаха работата и дойдоха да гледат. А очите му се изцъклиха и бялото им се наливаше с кръв. Честно ви казвам — уплаших се, направо взе да изглежда страшно. Стана тъмно като надвечер и дори аз, дето почти нищо не разбирам от облаци, можех да ви кажа, че работата е на дъжд. Стигаше само да погледна големите им черни кореми — направо бяха натежали от вода.
Увлечен в приказката си, Мастилницата незабелязано и за самия себе си, беше издигнал глас и сега от съседните маси отново започнаха да се заслушват в думите му.
— Тогава някои от сийрджийте се развикаха, че започнали да падат първите капки, но това не е вярно. Аз ще ви кажа кое беше най-странното — нямаше вятър, дори връхчетата на тополите не се поклащаха. И така беше през целия ден — от изгрева до залеза на Слънцето. Тогава падна гръм. Всички гледаха към Хлапака с възхищение — Мастилницата презрително изфуча — и само дето не го понесоха на ръце. — Той хвърли един унищожителен поглед наоколо. Съселяните му забиха носове в чашите си. Разговорите съвсем замряха. Мастилницата триумфираше.
— Само че не заваля! Както се бяха струпали облаците над цялото село, тъй си и заминаха. Хлапакът му с хлапак се мъчи, напъва се, едва не умря. Лицето му беше като зрял домат и дишаше на пресескулки. После планинците разказваха, че при тях цяла седмица валяло. Младото магьосниче бързо разбра, че при нас няма да вирее, и на часа си замина. Само дечурлигата го изпрати до края на селото, но и те го дразнеха.