– Ужасно, господин Ахмет! Наистина ужасно!
В такива моменти, тоест когато някой с ужасèн глас крещи „ужасно“, знам, че трябва да се ужася и веднага се сещам за брата ми близнак Мехмет. Слушах я известно време, без да кажа каквото и да било, после, когато предположих, че се е успокоила, я попитах какво има предвид с думата „ужасно“.
Отвърна ми през сълзи:
– Не сте ли чули за госпожа Арзу?
Попитах я какво е станало с Арзу. Отговори ми, че не може да го изрече, но после сигурно се усети колко е глупаво първо да ми се обади по телефона с думите „ужасно, ужасно“, а после да не ми каже кое е ужасното, и шепнеш-ком ми каза:
– Убили са госпожа Арзу!
Замислих се какво трябва да се направи в този случай. Обикновено хората, когато научат за смъртта на някой поз-нат, изразяват печал. От досегашния си житейски опит това вече го знаех. Да, трябваше да кажа нещо, за да изразя скръб, но макар и да бях научил чувствата, все още не знаех как да ги дозирам. С други думи, мозъкът ми знаеше, но сърцето – не. А и то тази нещастна, изморена помпа какво ли би могла да знае!
Като се има предвид, че познавах Арзу отблизо и че дори я бях виждал само преди седем-осем часа – да се разплача ли беше редно, да се разкрещя ли, или пък да се възмутя? А може би трябваше да изразя всичките тези чувства едновременно? Добре, но доколко и как трябваше да го направя?
Най-напред издадох звук на учудване и се спасих от конфузното си мълчание. После реших, че е недостатъчно, и рекох:
– Жалко, колко жалко! Как е станало?
Така де, и любопитството е чувство, нормалните хора искат да научат и подробностите, когато чуят за убийство.
– Снощи имаше прием... – рече Хатидже.
А всъщност нямаше нужда да ми казва това, защото вече го знаех, аз също бях сред гостите. Бях прекарал цялата вечер с Арзу, облякла червена рокля с презрамки, която откриваше почернелите ù от слънцето рамена, със съпруга ù Али и с гостите им от Истанбул. Беше летен прием – всички бяхме в голямата градина, където жасминът ухаеше толкова силно, че едва ли не се просмукваше в кожата.
Продължих да я слушам, без да казвам каквото и да било.
– През нощта господин Али се качил на колата си, за да изпроводи гостите до главния път.
Да, знаех го, защото аз самият си бях тръгнал веднага след това. Бях се прибрал пеша, след което веднага си бях легнал. За да се излезе от Подима – така се казва нашето село – до пътя за Истанбул, трябва да се мине по пътища, криволичещи сред пустите и тъмни ниви – невъзможна задача за хора, които не са оттук. Ще има да се мотаят до сутринта по задънени улици и често да се озовават затънали в пясъка някъде по обруления от вълните бряг на Черно море – в което се и крие красотата на това селце. Ето затова и Али се беше качил в колата си и беше настоял да изведе гостите си от Истанбул до главния път.
– Когато господин Али се прибрал половин час по-късно, всички светлини в къщата светели. Провикнал се няколко пъти от градината „Арзу, Арзу“, но като не получил отговор, влязъл вътре и... Тя... така... Боже мили, ей така...
Сякаш някой започна да се дави в слушалката. Ако питате мен, жената издаваше много смешни звуци, но нямаше да е редно в този момент да се засмея, защото тя съвсем сериозно си се давеше. Изчаках, без да кажа нищо. Все пак нямаше да хълца вечно, все по някое време щеше да се успокои.
След известно време госпожа Хатидже спря да хълца и подсмърчайки, успя да изрече:
– Прощавайте, много ми дойде, та затова...
После продължи:
– Като се прибрал вкъщи, господин Али заварил жена си при стълбите, потънала в кръв. Тялото ù приличало на решето от раните с нож. Яркочервената ù кръв се била стек-ла от стълбите чак до средата на хола. Който ù е сторил това, дано Аллах да го хвърли във врящите казани на ада, как можа да ù посегне на тази хубава жена!
– Кой го е направил?
– Не зная, никой не знае. Жандармерията сега взима показания от всички, май и прокурор бил дошъл. Пълно е с журналисти. Аз съм проста жена, не ги разбирам тия работи.
Тази история започна в сутрешните часове на 11 юни 2011 година. Същата тази нощ към два часа си бях тръгнал леко пийнал от приема на Арзу и Али, бях се прибрал вкъщи и заспал начаса, а на сутринта се бях събудил с ясното съзнание, че започва още един ден, в който нищо не ме боли и не се чувствам болен, и бях започнал да наблюдавам лилавите зайци.
След като говорих с госпожа Хатидже по телефона, известно време се протягах хубаво като котка и после си направих едно силно шварц кафе. Докато закусвах, си пуснах Мелъди Гардо. Както всяка сутрин, и сега се обръщаше към мен с дълбокия си глас с думите „Сърцето ти е черно като нощта“. Като част от усилията ми да разбера/науча човешките чувства, слушам непрекъснато музика, но мога да издържам единствено албуми в стила на Мелъди Гардо. Всичко останало намирам твърде трудноразбираемо. Само дотолкова ми стига търпението, що се отнася до тази глупава човешка чувствителност.