Исках да науча чувствата на хората и какво изпитват в различни ситуации. Какво става, когато обичат някого, или какво чувство ги обзема, когато се ядосат – ето тези неща трябваше да зная. Защото, макар и да бях напуснал Истан-бул, пак бях сред хора. Не беше възможно да живея, без да разбирам чувствата им. А това обучение може да го осигури единствено литературата.
В началото бях потърсил помощ в психологията и философията, но не бях намерил това, което търсех. Киното също ми се стори много повърхностно, не беше в състояние да ми даде обучението, от което имах нужда. Тогава осъзнах, че единствено литературата разкрива чувствата на хората и може да достигне дълбините на психиката им. От този момент нататък купих и прибавих стотици книги към хилядите, които вече се намираха вкъщи. Започнах да запълвам отделенията, образувани от металните рафтове, с избрани литературни произведения. Направих си програма, която да следвам, и – както казва Флобер – се отдадох на обучение по чувства.
Оттогава насам в къщата са влизали трима души – вече бях споменал, че двама от тях са госпожа Хатидже и синът ù Мухарем. Освен тях тук е идвала и Арзу по свое огромно настояване. Друг никой не е виждал дома ми. Всъщност има още един човек – брат ми Мехмет. Но неговото място е съвсем друго. Ще разкажа неговата история, когато му дойде времето.
Човекът, който сега стоеше пред вратата, явно беше твърдо решен, защото все още продължаваше да звъни.
За малко щях да забравя. Навремето допълвах обучението си по чувства и с музика. Защото, ако в книгата се говори за геройство, можеше да е полезна Heroica, а ако се описва болката – Adagio. Но след известно време осъзнах, че това е безполезно. Музиката не разказва чувствата като литературата, а има за цел да ни накара самите ние да ги преживеем. Това обаче на мен не ми вършеше работа, защото аз имах нужда да науча чувствата, а не да ги изпитвам. След като дълго изпробвах с различни видове музика, достигнах до извода, че единственият стил, който мога да слушам, е лекият, нежен и мелодичен джаз, в който няма изблици на чувства. Останалите стилове музика сякаш че се караха със слушателя.
Междувременно, който и да беше човекът на вратата, си беше тръгнал, вече не се звънеше.
Замислен какво би трябвало да чета сега, след убийс-твото на Арзу, отидох в стаята на убийствата. Както и по-рано бях казал, в нея няма романи в стил Агата Кристи, а книги, чиито автори предпочитаха да се разхождат из тъмните коридори на човешката душа.
Прокарах поглед по книгите на рафтовете, но забелязах, че не мога да реша какво да чета. Всяко убийство в тях си имаше причина – или любов, или ревност, или обир, или съперничество... Без да знам мотива за престъплението, тези книги нямаше да ми помогнат. Всички те разказваха за убиеца, а не за жертвата. По-точно говореха за жертвата преди момента на убийството, а после се концентрираха върху убиеца или върху тези, които се опитваха да го разкрият. А аз познавах единствено жертвата.
Точно тогава мисълта ми отново се върна към въпроса отпреди малко. Кой ли беше звънял на вратата толкова дълго и упорито? Като се има предвид, че не може да са били госпожа Хатидже и синът ù Мухарем, а Арзу вече беше мъртва, просто нямаше кой друг да бъде. Както казах, оставаше само една възможност – да е прокурорът или жандармерията, за които съществуваше вероятност да ме посетят във връзка с разследването на убийството. Следователно беше редно да отворя вратата, защото в противен случай можеше да имам неприятности. Но нали вече казах: Цербер, който лежеше в градината пред колибата в цялото си величие, не ме беше предупредил.
В този момент на вратата започна отново да се звъни. Под влиянието на мислите си отпреди малко този път станах и отворих.
На прага стоеше едно момиче, което беше толкова младо, че нямаше как да е полицайка или прокурорка. Беше обуто в изтъркани и избелени на колената дънки, а отгоре беше облякло бяла блуза с падащо рамо. Беше височко и слабо момиче с бяла кожа, права, черна коса и огромни очи, които привличаха вниманието. От една страна, се усмихваше, а от друга, ме укоряваше, че толкова трудно съм отворил вратата. И преди малко тя била звъняла. После решила, че няма никого вкъщи, и се отказала, но като научила от бакалина на ъгъла, че аз много-много не излизам навън, се върнала отново да опита късмета си. В интерес на истината ù се сторило малко странно, че бакалинът е толкова сигурен, не хранела много надежди, че вратата ще се отвори, но сега била доволна, че е решила да се върне и да опита още веднъж.