В този момент момичето извади от широката си черна чанта, прилична на торба, дигитален диктофон, от ония тъничките, с цвят на метал.
– Искам да ви задам няколко въпроса и да ви запиша. Разбира се, ако нямате нищо против...
– Нямам, но имам условие.
– И какво е то?
Отвърнах, че и аз ще имам право да ù задам толкова въпроси, колкото тя на мен.
– Но журналистката съм аз!
– Човек непременно ли трябва да е журналист, за да задава въпроси? – беше моят отговор към нея.
– Не, но... На мен работата ми е да задавам въпроси. За читателите... Правото на информация...
– Вижте какво, не отклонявайте напразно спора в друга посока. Все пак това е моето условие.
– Но вие така или иначе не сте длъжен да отговаряте на въпросите, на които не искате. Няма нужда да поставяте условия.
Замълчах, тя също. Подобно на играта, в която двама души се гледат в очите, докато накрая единият не отмести поглед, и ние като че ли се бяхме обзаложили кой пръв ще наруши тишината. Но тя не знаеше, че аз съм способен да играя тази игра до безкрайност. Можех до последния си дъх да стоя като мумия.
След като помълчахме известно време, тя нямаше друг изход, освен да направи знак с глава, че приема условието ми, след което натисна копчето на диктофона. Най-напред ме попита кой съм, защо живея в Подима, какво работя, как се прехранвам и откъде познавам Арзу и мъжа ù. И аз чистосърдечно ù разказах.
2
Разговор относно любовта, ревността
и наказанието да си знаеш съдбата
Казах ù:
– Аз съм инженер, по-скоро бях инженер – строителен. На 58 години съм. Казват, че семейството ни произлиза от Истанбул, но това твърдение, в което личи известна гордост, винаги ми се е струвало малко глупаво. Щом не сме византийци и фамилното ни име не е Палеолог, кой знае откъде сме се преселили в този град. Но, разбира се, може наистина да е минало толкова много време, че първите тук да са вече забравени. Затова е безсмислено да обвинявам майка ми и баща ми, които вече не са сред живите.
– А... Значи и двамата са починали! – рече тя с израз на съжаление.
– Да, така е. Единствено братът ми близнак е още жив, казва се Мехмет.
– Ахмет и Мехмет, така ли? Какви хубави имена са избрали за близнаци!
– Аз също смятам, че това са най-подходящите имена в този случай. Майка ми и баща ми са постъпили много разумно да ни кръстят Ахмет и Мехмет, но ето че не всичко може да се планира. Не бяха успели да предположат, че ще си отидат от този свят, преди да видят близнаците си порас-нали. Но и добре, че не са предполагали, нали?
Какво по-ужасно може да има от това човек да си знае съдбата? Ако всеки знаеше деня и часа, в който ще умре, помислете си само колко трудно би било очакването на края. Не бихме ли възприемали всяка една изминала минута като пирон в ковчега? Плашещо е дори само откровено да отговорим на въпроса, нали? Особено пък за тези, които умират млади. Ако един ангел на смъртта беше предизвестил на Арзу часа на убийството ù, докато тя се приготвяше за пищния прием, дали щеше така щастливо и лъчезарно да посрещне гостите си? Шест часа и десет минути, четири часа и 23 минути, един час и 51 минути, 38 минути – така щеше да отброява оставащото ù време и да очаква последния си миг като осъдена на смърт.
– Знаете ли за наказанието, дадено на овчаря, който не си знаел мястото и се влюбил в богинята на луната?
– Не, не съм чувала – отвърна ми тя.
Така и бях предполагал.
– Наказанието, което богините дали на овчаря, било да си знае съдбата. Да знае какво ще преживее в бъдещето, какво ще се случи на следващия ден! Няма по-ужасно наказание на този свят. Ето това им хрумнало на богините, защото искали наказанието му да е по-лошо от смъртта.
Ако майка ми и баща ми си бяха знаели съдбата, дори и за миг нямаше да могат да намерят покой. Човекът по природа е слаб, раним, смъртен, предразположен към всякакви болести, злополуки и болки, но живее, залъгвайки се, и забравя тези неща. Ето това е ключовата дума, същността на живота, голямата тайна – забрава. Ако я нямаше способност-та да забравяме, и живот нямаше да има. Човек не би могъл да продължи да живее, ако не забравя.
Попита ме как са починали майка ми и баща ми.
– Вас какво ви интересува това? – попитах аз на свой ред.
– Но нали се съгласихте да отговаряте на въпросите ми. Кога... Отдавна ли ги загубихте?
Казах ù:
– Когато с брат ми бяхме на десет години, един ден пътувахме с колата от Истанбул към Анкара. Шофираше баща ми, отивахме на гости на дядо и баба. Един тир, за чийто шофьор впоследствие научихме, че не бил спал от дни, излезе от лентата си и връхлетя върху нас. Баща ми загина на място, а майка почина в болницата. Ние с брат ми Мехмет на задната седалка оцеляхме.